— Знам, че това не си ти, а проклетите хапчета. Те те убиват, Жан Ги. Но ще започнеш лечение и всичко ще бъде наред. Вярвай ми.
— Както ви вярвах във фабриката? Както ви вярваха останалите?
Макар и замаян, Бовоар разбра, че е успял да нанесе точен удар. Видя как началникът потръпна от думите му.
И това му достави удоволствие.
Бовоар проследи с поглед как главният инспектор бавно прибра пистолета му в кобура и го закопча за собствения си колан.
— Кой ти даде хапчетата?
— Казах ви. Намерих ги в килията си с бележка от лекаря.
— Не са от лекаря.
Но Бовоар бе прав за едно. Можеше да се снабди с оксиконтин когато си поискаше. В Квебек го продаваха под път и над път. Сейфът за съхранение на веществени доказателства в Sûretè преливаше от него. Някои от таблетките дори стигаха до съдебната зала.
Гамаш застина.
Вече знаеше кой е дал лекарството на Бовоар.
— Ecce homo — каза абатът. — Защо Матю е казал това, преди да издъхне?
— Това му казах аз, когато го ударих.
— Защо?
Последва нова пауза и поредното накъсано дишане.
— Защото не беше онзи, за когото го мислех.
— Искаш да кажеш, че се е оказал обикновен човек — подсказа абатът. — А не светец, за какъвто си го смятал. Той беше световен експерт по грегориански псалми. Гений дори. Но беше просто човек. А ти си очаквал да бъде нещо повече.
— Аз го обичах. Бях готов да направя всичко за него. Но той ме помоли да погазя псалмите, а това беше извън силите ми.
— Отишъл си в градината с ясното съзнание, че би могъл да го убиеш? — попита абатът с възможно най-спокойна интонация. — Взел си железния прът със себе си.
— Трябваше да го спра. Опитах се да го вразумя, когато се срещнахме в градината, да го накарам да промени намеренията си. Скъсах листа, който ми даде. Мислех, че е единственото копие. — Гласът спря. Но дишането продължи. Плитко, задъхано. — Брат Матю побесня. Каза, че ще ме изрита от хора. Че ще ме прати на пейките.
Абатът слушаше брат Люк, ала виждаше Матю. Не любящия, мил, благочестив приятел, а човек, обладан от ярост. Приклещен в ъгъла. Получил отказ. Абатът едва удържаше силата на тази личност. И започваше да разбира защо брат Люк се е сринал. И кое го е накарало да нанесе удара.
— Аз исках само да пея грегориански псалми. Дойдох тук да се уча от приора и да пея. Това е всичко. Нима не е достатъчно?
Гласът му звучеше пискливо и непонятно. Абатът с мъка различаваше думите. Брат Люк плачеше и му се молеше да го разбере. И абатът го разбра.
Матю бе човек. Също като този млад монах.
И като абата.
Отец Филип отпусна глава върху ръцете си, заслушан в риданията на младия мъж.
Арман Гамаш остави Бовоар в кабинета на приора и се отправи към Светия храм. С всяка стъпка гневът му кипеше все по-силно.
Лекарствата щяха да убият Жан Ги. Младият инспектор бавно и сигурно вървеше към гроба си. Гамаш го осъзнаваше. Извършителят също. И все пак го бе сторил.
Главният инспектор отвори вратата на Светия храм с такава сила, че тя се удари в стената с трясък. Монасите се обърнаха.
Обърна се и Силвен Франкьор. А Гамаш, докато крачеше към него с ледено спокойствие, видя как усмивката изчезна от красивото лице на комисаря.
— Трябва да поговорим, Силвен — каза Гамаш.
Франкьор отстъпи назад и се качи по стълбите към олтара.
— Моментът не е подходящ, Арман. Самолетът ще пристигне всеки момент.
— Моментът е идеален. — Гамаш продължаваше да върви напред, без да откъсва поглед от Франкьор. В ръката си държеше кърпичка.
Когато широките му енергични крачки най-сетне го отведоха до комисаря, Гамаш разтвори длан и показа шишенцето с хапчета.
Комисарят понечи да избяга, но Гамаш бе по-бърз и го настигна при подиума с хористите. Монасите се разпръснаха.
Единствено доминиканецът остана на мястото си, но нищо не каза и нищо не направи.
Гамаш се наведе към лицето на Франкьор.
— Можехте да го убиете — изръмжа главният инспектор. — И почти го убихте. Как можахте да причините това на свой човек?
Гамаш сграбчи Франкьор за ризата. Усети топлия му дъх върху лицето си — дишаше плитко, уплашено.
И Гамаш разбра. Още малко натиск. Още няколко мига и този проблем щеше да изчезне. Този човек щеше да изчезне. Само още малко да стисне.
И кой би могъл да го обвини?
Точно тогава обаче Гамаш го пусна. И отстъпи назад. Взираше се свирепо в комисаря и дишаше тежко. Нужно му беше усилие на волята да се вземе в ръце.
— Свършено е с теб, Гамаш — каза Франкьор с дрезгав шепот.
— Какво става тук?