Прилича на вълничка върху дума. Една-единствена къса и крива чертичка. После още една. И още една. Рисува ръката си. Стилизирана. Дава знак на невидим монах да извиси гласа си. Още по-високо. После да задържи. И пак нагоре, още по-високо. Да задържи там само за миг, сетне да се спусне стремглаво надолу и да се понесе в шеметен музикален полет.
Тананика, докато пише. Простичките команди на ръката му се изкачват и спускат по страницата, а думите оживяват и политат. Стават по-леки от въздуха. Преливат от радост. Чува как гласовете на неродени още монаси се присъединяват към него. Пеят съвсем същите хорали, които му дават усещане за свобода и възнасят сърцето му към Рая.
В опита си да улови красивата мистерия този монах изобретява писаната музика. Изобразените от него знаци, които все още не са ноти, добиват известност като "невми".
През вековете този простичък псалм се развил до сложно песнопение. Добавяли се инструменти, добавяли се съзвучия, което довело до акорди, петолиния и накрая до музикални ноти. Дореми. Родила се модерната музика. "Бийтълс", Моцарт, рап, диско, "Ани, вземи си пушката"[2], Лейди Гага. Всичко това поникнало от едно и също древно семенце. Създадено от монах, който рисувал ръката си. Тананикал си, дирижирал, композирал Божествената мелодия.
Грегорианският хорал бил бащата на западната музика. Но накрая бил заличен от неблагодарните си деца. Погребан. Изгубен и забравен.
Поне до началото на XIX век, когато отец Проспер, отвратен от онова, което приемал за вулгарност от страна на Църквата, и от загубата на простото и чистото, решил, че е време да възроди оригиналните грегориански песнопения. Да открие гласа на Бог.
Монасите му се разпръснали из Европа. Започнали да претърсват манастири, библиотеки и колекции. С една-едничка цел. Да открият онзи оригинален древен ръкопис.
Монасите се завърнали с много съкровища, изгубени в далечни библиотеки и колекции. Накрая отец Проспер решил, че една от книгите с грегориански песнопения, написани с избледнели невми, е оригиналът. Първите — и може би единствени — писмени сведения за начина, по който би трябвало да е звучал грегорианският псалм. Намирал се върху почти хилядолетен къс агнешка кожа.
Рим оспорил това. Папата, който бил провел собствено издирване, открил друго писмено сведение. Той настоявал, че неговият оръфан пергамент е запечатал как точно трябва да се изпълнява Божествената литургия.
И както често се случва при спор между Божии люде, избухнала война. Залпове от песнопения хвърчали между Солемския бенедиктински манастир и Ватикана. Всяка страна настоявала, че нейните са по-близо до оригинала и следователно по-близо до божественото. Учени, музиколози, известни композитори и скромни монаси изказвали мнения по въпроса. Вземали страна в разгарящия се конфликт, който вече бил по-скоро борба за власт и влияние, отколкото спор за прости гласове, възпяващи Божието величие.
Кой бил открил оригиналното грегорианско песнопение? Как трябвало да се пее Божествената литургия? Кой притежавал гласа на Бог?
Кой бил прав?
Накрая, години по-късно, между учените се наложило дискретно единодушие. А после, още по-дискретно, било потулено.
Никой не бил прав. Докато монасите от Солем почти със сигурност се намирали далеч по-близо до истината в сравнение с Рим, се оказало, че дори те не са я достигнали. Откритието им било историческо, безценно, но незавършено.
Защото нещо липсвало.
Псалмите имали думи и невми, които указвали кога монашеските гласове трябва да се извисят и кога да се снишат. Кога една нота е по-висока и кога по-ниска.
Не притежавали обаче начална точка. По-високо, но спрямо какво? По-гръмко, но от кое? Все едно да намериш подробна карта за скрито съкровище с X върху мястото, където да завършиш, но без указание откъде да започнеш.
В началото…
Бенедиктинското абатство в Солем бързо се утвърдило като новия дом на старите песнопения. Накрая Ватиканът отстъпил и в рамките на няколко десетилетия Божествената литургия възвърнала предишния си статут. Възкресените грегориански псалми се разпространили из манастирите по цял свят. Простата музика предлагала истинска утеха. Тиха църковна песен в свят, който ставал все по-шумен.
И така, абатът от Солем кротко се преселил в отвъдното, уверен в две неща. Че е постигнал нещо важно, плодотворно и смислено. Възродил е една красива и проста традиция. Възстановил е изопачените псалми в чистия им вид и е спечелил войната с натруфения Рим.
Но освен това знаел, дълбоко в сърцето си, че макар да е спечелил, не е постигнал целта си. Грегорианските песнопения, които сега всички приемали за оригинални, били близо, да. Почти божествени. Но не съвсем.
2