Защото нямали начална точка.
Отец Проспер — самият той надарен музикант — отказвал да повярва, че монахът, който шифровал първите песнопения, не би съобщил на бъдещите поколения откъде да започнат. Те можели да се досетят. И го направили. Но не било същото като да знаят със сигурност.
Абатът страстно защитавал убеждението си, че псалтирът, който неговите монаси открили, бил оригиналният "Часослов". Ала сега, на смъртното си ложе, се осмелил да се съмнява. Представил си онзи друг монах, облечен досущ като него, наведен над пламъка на свещта.
Представил си как монахът завършва първия псалм, създава първите невми. И после какво? Отец Проспер, докато потъвал в несвяст и отново идвал на себе си, докато се лутал между този свят и отвъдното, разбрал какво би направил онзи монах. Безименният монах би направил същото, което би сторил и той.
Отец Проспер видял — по-ясно, отколкото виждал братята си да шепнат молитви край смъртния му одър, — онзи отдавна мъртъв монах, приведен над писалището си. Видял как се връща обратно към началото. Към първата дума. И слага още един знак.
В самия край на живота си отец Проспер разбрал, че има начало. Но се падало на друг да го намери. Да разкрие красивата мистерия.
ГЛАВА ПЪРВА
Щом и последната нота напусна Светия храм, всичко потъна в тишина, а с нея се възцари още по-голяма тревога.
Тишината се проточи още. И още.
Тези хора бяха привикнали с тишината, ала тази бе прекалена дори и за тях.
Все пак те търпеливо стояха в дългите си черни роби с бели качулки и не помръдваха.
Чакаха.
Тези хора бяха привикнали и на чакане. Но и то им се стори прекалено.
По-непокорните сред тях хвърляха погледи към високия слаб възрастен мъж, който бе влязъл последен и пръв щеше да си тръгне.
Отец Филип стоеше със затворени очи. Онова, което някога бе усещал като момент на дълбоко спокойствие, личен момент на близост със собствения му Бог, веднага след края на утренята и точно преди да даде знак за "Ангел Господен", сега беше просто бягство.
Затвори очи, защото не искаше да вижда.
А и знаеше какво има там. Какво винаги е имало. Какво е имало стотици години преди неговата поява и какво, по Божията воля, ще има векове, след като го положат в гробището. Две редици мъже срещу него, в черни роби, с бели качулки и връв през кръста.
От дясната му страна — още две редици мъже.
Стояха лице в лице в двата края на каменния под, като бойни редици от древността.
"Не", каза той на изтощения си разсъдък. "Не. Не бива да мисля за това като за битка или война. Просто противоположни гледни точки. Изразени в една дружелюбна общност."
Защо тогава не искаше да си отвори очите? И да сложи начало на деня.
Да даде знак за камбаните, чийто звън ще изпрати "Ангел Господен" на планините и птиците, на езерата и рибите. И на монасите. На ангелите и светците. И на Бог.
Някой се прокашля.
Прозвуча като бомба насред пълната тишина. А в ушите на абата беше точно каквото трябваше да е.
Предизвикателство.
Той се насили да задържи очите си затворени. Продължаваше да стои неподвижен и безмълвен. Но от покоя нямаше и следа. Остана само повсеместна тревога. Усещаше напрежението, което трептеше сред двете редици чакащи мъже.
Усети трептенето и в самия себе си.
Отец Филип преброи до сто. Бавно. После отвори сините си очи и погледна право към другия край на църквата, към ниския закръглен мъж, който стоеше с отворени очи, със скръстени върху корема ръце и с лека усмивка върху безкрайно търпеливото си лице.
Абатът леко присви очи, погледна свирепо, после се опомни, вдигна слабата си дясна ръка и даде сигнал за начало на камбаните.
Съвършеният, звучен и плътен звън напусна камбанарията и отлетя в сумрака на ранната утрин. Плъзна се над бистрото езеро, над горите, над планинските хълмове. За да бъде чут от всички живи твари.
И от двайсет и четирима мъже в далечен манастир сред горите на Квебек.
Призив. Денят им започваше.
— Шегуваш се — засмя се Жан Ги Бовоар.
— Не се шегувам — поклати глава Ани. — Кълна се, това е самата истина.
— Искаш да кажеш — той взе от подноса още едно парче бекон, маринован в кленов сироп, — че баща ти е подарил на майка ти постелка за баня на първата им среща?
— Не, не. Това би било абсурдно.
— Така си е — съгласи се той и излапа бекона на две големи хапки. На заден план звучеше стар албум на "Бо Домаж". La complainte du phoque en Alaska.[3] За самотен тюлен, който тъгувал по любимата си. Бовоар тихо си тананикаше познатата мелодия.
3
"Жалбата на тюлена в Аляска", най-известната песен на канадската рок група "Бо Домаж". — б. пр.