Бовоар спря да говори и погледна към Ани. Косата й все още бе влажна след споделения с него душ. Ухаеше на чисто и свежо. Като лимонова горичка на слънце. Без грим. Носеше топли пантофи и широки удобни дрехи. Ани разбираше от мода и й харесваше да се облича модерно. Предпочиташе обаче да й удобно.
Не беше слаба. Не беше и смайваща красавица. Ани Гамаш не беше нито едно от нещата, които той винаги бе намирал за привлекателни у жените. Но Ани знаеше нещо, което повечето хора никога не научаваха. Знаеше колко прекрасно е да си жив.
На Жан Ги му отне почти четиридесет години, но най-сетне го разбра и той. И вече знаеше, че на този свят няма нищо по-прекрасно.
Ани наближаваше трийсет. Бе недодялана тийнейджърка, когато се запознаха. Когато главният инспектор взе Бовоар в своя отдел "Убийства" на Sûretè du Quebec.[8] От стотиците агенти и инспектори, подчинени на главния инспектор, той избра за свой заместник точно този млад, нахакан агент, когото никой друг не искаше.
Направи го част от екипа си, а с течение на годините и част от семейството.
Макар че дори самият главен инспектор не подозираше до каква степен Бовоар е станал част от семейството.
— Е — усмихна се иронично Ани, — сега и ние си имаме собствена история за баня, с която да смущаваме децата си. Когато умрем, ще открият това и ще има да се чудят.
Тя вдигна плунжера, украсен със свежа червена панделка.
Бовоар не посмя да каже нищо. Ани имаше ли представа какво е казала току-що? Лекотата, с която бе решила, че ще имат деца. Внуци. Че ще умрат заедно. В дом, който ухае на свежи цитруси и кафе. И котка, свита на кълбо върху слънчево петно на пода.
Виждаха се от три месеца и никога не бяха говорили за бъдещето. Но думите й прозвучаха толкова естествено. Сякаш планът винаги е бил такъв, да имат деца. Да остареят заедно.
Бовоар набързо пресметна. Той бе с десет години по-голям от нея и почти със сигурност щеше да умре пръв. Изпита облекчение.
Но имаше нещо, което го тревожеше.
— Трябва да кажем на родителите ти — обади се той.
Ани притихна и взе кроасана си.
— Знам. И не че не искам. Обаче… — Тя се поколеба и огледа кухнята, а после и опасаната с книжни рафтове всекидневна. — И така ни е добре. Само двамата.
— Тревожиш ли се?
— За това как ще го приемат?
Ани замълча и сърцето на Жан Ги се разхлопа. Очакваше тя веднага да отрече. Да го увери, че ни най-малко не се тревожи дали родителите й ще одобрят връзката им.
Но вместо това тя се поколеба.
— Може би мъничко — призна Ани. — Убедена съм, че ще са много развълнувани, но това променя нещата. Нали се сещаш?
Сещаше се, но не се осмеляваше да го признае пред себе си. Ами ако главният инспектор не одобреше връзката им? Не че щеше да им попречи, но би било катастрофално.
"Не — каза си Жан Ги за стотен път, — всичко ще бъде наред. Главният инспектор и мадам Гамаш ще се зарадват. Много ще се зарадват."
Но той искаше да е сигурен. Да го знае. Беше му вродено. Изкарваше си хляба, като събираше факти, и тази несигурност го побъркваше. Това бе единствената сянка в живота му, озарен внезапно и неочаквано.
Не можеше вечно да лъже главния инспектор. Опитваше се да убеди сам себе си, че това не е лъжа, че личният му живот си е негова работа. Но дълбоко в сърцето си го усещаше като предателство.
— Наистина ли мислиш, че ще се зарадват? — попита той и се подразни от отчаяната нотка, прокраднала се в гласа му. Но Ани или не забеляза, или й беше все едно.
Тя се наведе към него, опря лакти върху трохите от кроасаните по чамовата маса и улови ръката му. Притисна я на топло между дланите си.
— Че сме заедно? Баща ми ще бъде много щастлив. Майка ми е тази, която те мрази… — Щом видя изражението му, тя се засмя и стисна ръката му. — Шегувам се. Тя те обожава. Винаги е било така. За тях ти си част от семейството, знаеш го. Ти си им като син.
Той усети как бузите му пламват и се засрами, но за пореден път забеляза, че Ани не обърна внимание и не коментира. Просто държеше ръката му и го гледаше в очите.
— Значи е един вид кръвосмешение — успя да каже накрая.
— Да — съгласи се тя, пусна ръката му и отпи глътка cafe au lait. — Сбъднатата мечта на родителите ми. — Тя се засмя, отпи. Още една глътка и остави чашата на масата. — Много добре знаеш, че ще е във възторг.