— И малко изненадан?
Ани се замисли.
— Направо шокиран. Не е ли забавно? Татко цял живот търси улики, сглобява нещата парче по парче. Събира веществени доказателства. Обаче когато нещо е точно под носа му, не го забелязва. Твърде близо му е, предполагам.
— Матей 10:36 — измърмори Бовоар.
— Pardon?
— Баща ти често ни го казва в отдел "Убийства". Един от първите уроци, които преподава на новобранците.
— Библейски цитат? — попита Ани. — Но мама и татко никога не ходят на църква.
— Очевидно го е научил от своя наставник, когато е започнал работа в Sûretè.
Иззвъня телефон. Не силното дрънчене на стационарния, а бодрата, агресивна мелодия на мобилен телефон. Този на Бовоар. Той се втурна към спалнята и го грабна от нощното шкафче.
На екрана нямаше номер, само дума.
"Началникът."
Посегна да натисне зелената слушалка, но се поколеба. После излезе от спалнята и се премести в преливащата от слънце и книги всекидневна на Ани. Не можеше да говори с шефа си в близост до леглото, където тази сутрин, само преди няколко часа, бе правил любов с дъщерята на същия този шеф.
— Oui, alio — каза той, стараейки се да звучи небрежно.
— Извинявай, че те безпокоя — каза познатият глас, който успяваше да звучи едновременно кротко и властно.
— Ни най-малко, сър. Какво има? — Бовоар хвърли поглед към часовника над камината. Беше 10:23, събота сутрин.
— Станало е убийство.
Значи не беше неформално обаждане. Покана за вечеря. Въпрос относно колеги или дело, насрочено за съдебно разглеждане. Беше призив за битка. Зов за атака. Обаждане, което отбелязваше, че се е случило нещо ужасно. Но въпреки това, вече повече от десетилетие, всеки път, щом чуеше тези думи, сърцето на Бовоар трепваше. И препускаше. И даже мъничко танцуваше. Но не от радост при новината за нечия ужасна и преждевременна смърт. А защото това означаваше, че той заедно с главния инспектор и колегите си се залавя с поредното разследване.
Жан Ги Бовоар обичаше работата си. Ала сега, за пръв път, погледна към кухнята и видя Ани. Стоеше на вратата. Гледаше го.
И с изненада осъзна, че сега обича нещо друго повече.
Взе бележника си, седна на дивана и записа подробностите. Когато приключи, отново огледа написаното.
— Боже мили — прошепна.
— Меко казано — съгласи се главен инспектор Гамаш. — Ще се заемеш ли с организацията, моля те. Само двамата с теб засега. Ще вземем с нас някой местен агент от Sûretè, щом пристигнем.
— Инспектор Лакост? Може би трябва да дойде и тя, за да организира оперативноследствения екип? А после да си тръгне.
Главен инспектор Гамаш изобщо не се поколеба.
— Не — каза и тихичко се изсмя. — Опасявам се, че ние сме следственооперативният екип. Надявам се да помниш как се прави.
— Ще донеса прахосмукачката.
— Воп. Аз вече съм си приготвил лупата. — Гамаш замълча, после продължи с по-сериозен глас: — Трябва да стигнем там по най-бързия начин, Жан Ги.
— D 'accord. Ще звънна на няколко места и ще мина да ви взема след петнайсет минути.
— Петнайсет? За целия път от центъра?
Бовоар усети как светът застива за момент. Малкият му апартамент се намираше в центъра на Монреал, но Ани живееше в quartier[9] "Плато Мон Роял", на няколко пресечки разстояние от родителите си.
— Събота е. Няма голямо движение.
Гамаш се засмя.
— Кога стана такъв оптимист? Ще те чакам, когато и да пристигнеш.
— Ще побързам.
Така и направи. По най-бързия начин проведе обаждания, издаде нареждания, организира всичко. После хвърли малко дрехи в пътната си чанта.
— Вземаш доста бельо — каза Ани, седнала на леглото. — Дълго ли ще отсъстваш? — Гласът й звучеше небрежно за разлика от поведението.
— Е, нали ме знаеш — каза той и й обърна гръб, за да напъха оръжието си в кобура. Тя знаеше за него, но не искаше да го вижда. Беше твърде реално дори за жена, която дълбоко цени реалността. — Без плунжер подръка, може да ми потрябват повечко долни гащи.
Тя се засмя, а това го зарадва.
На вратата спря и остави куфара на пода.
— Je t'aime — прошепна той в ухото й и я прегърна.
— Je t'aime — прошепна тя в ухото му. — Грижи се за себе си — добави, докато се разделяха. А после, когато той вече слизаше по стълбите, извика: — Наглеждай и баща ми, моля те.
— Ще го наглеждам. Обещавам.
Щом и колата му изчезна от погледа й, Ани Гамаш затвори вратата и притисна длани към гърдите си.
Запита се така ли се е чувствала майка й през всичките тези години.