И така ли се чувства точно в този момент? Дали и тя стои облегната на вратата, след като е изпратила с поглед любимия си? След като го е пуснала да замине.
Ани се запъти към лавиците с книги по стените на всекидневната. След няколко минути откри каквото търсеше. Библията, която нейните родители й бяха подарили по случай кръщенето й. Не ходеха на църква, но все пак спазваха ритуалите.
А тя знаеше, че когато един ден има свои деца, ще иска и те да бъдат кръстени в църква. Двамата с Жан Ги щяха да им подарят техни собствени бели библии, надписани с името и датата на кръщенето.
Загледа се в плътната първа страница. Там, естествено, бе иаписано името й. Ани Дафни Гамаш. И дата. С почерка на майка й. Но вместо кръстче под името й нейните родители бяха нарисували две малки сърчица.
Ани седна на дивана, отпи глътка от вече изстиналото cafe и запрелиства непознатата книга, докато го открие.
Матей 10:36.
— И врагове на човека — прочете тя на глас — неговите домашни.[10]
ГЛАВА ВТОРА
Откритата алуминиева лодка пореше вълните, а от време на време подскачаше и хвърляше освежаващо студени пръски в лицето на Бовоар. Можеше да се премести назад, към кърмата. Бовоар обаче обичаше да седи на малката триъгълна седалка на носа. Наведе се напред и за околните вероятно изглеждаше като нетърпелив, и развълнуван ретривър. На лов.
Но на него му беше все едно. Просто се радваше, че няма опашка. Която да опровергае леко резервираната му физиономия. Да, помисли си той, кучешката опашка би била голям недостатък за детектив от отдел "Убийства".
Ревът на двигателя, подскачането на лодката и периодичното друсане го опияняваха. Харесваше дори освежаващите пръски и миризмата на сладка вода и планина. И лекия мирис на риба и червеи.
Когато не превозваше детективи от отдел "Убийства", тази малка лодка очевидно се използваше за риболов. Но не с търговска цел. Бе твърде малка, а това отдалечено езеро и бездруго не беше предназначено за комерсиален риболов. А за развлечения. Лодкарят мята въдицата в бистрите води на каменистия залив. Седи цял ден и мята небрежно въдицата. После дърпа влакното с макарата.
Мята. И дърпа. Насаме с мислите си.
Бовоар погледна към кърмата. Лодкарят беше сложил едрата си ръка — почерняла от слънцето и обрулена от вятъра — върху щурвала на извънбордовия двигател. Другата беше отпусната на коляното му. Той също седеше наведен напред — в поза, която сигурно знаеше от дете. Вперил проницателните си сини очи във водната шир пред себе си. Заливи, островчета и протоци, които също познаваше от малък.
Бовоар си помисли, че несъмнено ти доставя удоволствие да правиш едно и също нещо, отново и отново. В миналото дори мисълта за това го отблъскваше. Рутинно действие, повторение. Беше убийствено, или поне убийствено скучно. Да водиш предсказуем живот.
Сега обаче Бовоар не беше толкова сигурен. Ето, седеше в открита лодка, устремен към новото местопрестъпление. Вятърът брулеше мокрото му от водните пръски лице. Но той копнееше само за едно — да седи до Ани и да си разменят съботните вестници. Да правят каквото правеха всеки уикенд. Отново и отново. Отново и отново. Докато е жив.
И все пак, щом не можеше да е там, такъв беше вторият му избор. Той плъзна поглед към горите. Към скалите. Към пустото езеро.
Имаше и по-лоши офиси.
Усмихна се леко на неприветливия лодкар. Това беше и неговото работно място. А когато ги оставеше на брега, дали щеше да намери някой спокоен залив, да извади въдицата и да метне плувката във водата?
Мята. И дърпа.
Бовоар се замисли, че това не се различава особено от тяхното предстоящо начинание. Щяха да мятат въдицата за улики, за веществени доказателства, за свидетели. И да дърпат влакното с макарата.
И накрая, когато съберяха достатъчно стръв, щяха да заловят убиеца.
Вероятно обаче — освен ако не се случеше нещо крайно непредсказуемо — нямаше да го изядат.
Точно пред лодкаря седеше капитан Шарбоно, началник на управлението на Sûretè du Quebec в Морис. Прехвърлил четиридесетте, малко по-възрастен от Бовоар. Атлетичен и енергичен мъж с интелигентното излъчване на човек, който забелязва всичко.
Бе нащрек и сега.
Капитан Шарбоно ги посрещна на летището и ги закара до отдалеченото на половин километър пристанище, където ги чакаше лодкарят.
— Това е Етиен Леголт. — Той представи лодкаря, който кимна, но не прояви желание да задълбочи поздрава. Леголт миришеше на бензин и пушеше цигара, така че Бовоар отстъпи крачка назад.
10
За цитата от Библията е използван преводът на Св. синод на Българската православна църква, София, 1993 г. — б. р.