— Не й се връзвай — каза той. — Само си приказва. Къщата ви е много хубава. На мен ми харесва, а и на нея също.
— Благодаря, Джордж. Страшно си мил.
Ан и Грейс слязоха отново, но Ан изглеждаше доста посърнала.
— Вие, мъжете ни смятате за глупачки, нали? — тя се усмихна съзаклятнически на Ан. — Въобще не разбират от какво се интересуват жените. За какво си говорехте, докато ние се забавлявахме горе?
— Казах му, че трябва да облепи с тапети дървенията и да направи драперии на ключалките — отвърна Джордж.
— М-м… — рече Грейс. — Време е да си ходим, скъпи.
Тя спря на входната врата.
— Хубава линия — рече. — Тези релефи трябва да се свалят с едно длето. Можете да я олекотите с бяла боя. Повече ще отговаря на стила ви.
— Много ни помагаш — каза Ан.
— Къщата е доста бохемска в сегашното си състояние — допълни Джордж.
— За бога — рече Грейс, — не мога да разбера как толкова много художници от мъжки пол успяват. Не съм срещала мъж, който има поне зрънце артистичност у себе си.
— Глупости — рече спокойно Джордж. После с изненада видях, че хвърли на Грейс ласкав и собственически поглед.
— Наистина къщата е направо дупка — рече мрачно Ан, след като семейството си беше тръгнало.
— Слушай, къщата е страхотна.
— Така е, но има нужда от доста работа. Не го съзнавах. Господи, представяш ли си каква е тяхната! Живеят тук от пет години, така каза тя. За пет години кой знай колко неща е направила. Съвършенство до последния гвоздей.
— Не е въпросът как изглежда отвън. Ан, тези неща така или иначе не са за теб.
Тя тръсна глава, сякаш да се разбуди.
— Не са, нали? Не обичам да се меря със съседите. Но в тази жена има нещо…
— Да върви по дяволите! По-добре да си опитаме късмета със семейство Дженкинс.
Ан се изсмя. Хипнозата на Грейс изчезваше.
— Да не си луд? Да дружим с онези несериозните, с двата стола?
— Ами ще се сприятелим, само ако се съгласят да си купят нов диван към столовете.
— При това не какъв да е, а в същия стил.
— Ако искат да сме приятели, не трябва да се плашат от ярките цветове и задължително да започнат обзавеждането от килимите.
— То се знае — енергично допълни Ан.
Мина обаче доста време, докато с Дженкинс се стигне дори до най-обикновено кимване. Грейс прекарваше голяма част от деня при нас. Почти всяка сутрин, когато тръгвах за работа, тя идваше натоварена с купчина мебелни списания и настояваше да ги разгледат с Ан, за да открият най-доброто решение за нашия конкретен проблем по обзавеждането.
— Сигурно са адски богати — рече една вечер Ан.
— Не мисля така — отвърнах аз. — Джордж има малък магазин за кожени изделия, но в него не влиза жив човек.
— Значи всеки цент отива за къщата.
— Сигурно. Защо смяташ обаче, че са богати?
— Да я чуеш как говори — сякаш парите нямат никакво значение! Без да й мигне окото ти разправя за завеси от плат по десет долара метъра. Ремонтът на кухнята щял да струва само някакви си 15 хиляди, при това без камината от каменна зидария.
— Че какво е една кухня без зидана камина?
— И елипсовиден диван!
— Няма ли начин да я държиш настрана, Ан? Тя те уморява. Защо просто не й кажеш, че си заета и нямаш време?
— Нямам сърце. Тя е мила, сърдечна, а е толкова самотна — рече безпомощно Ан. — Трудно е да я убедиш — въобще не чува какво й говориш. Главата й е пълна с планове, мостри, мебели, тапети…
— Опитай да смениш темата.
— Все едно да смениш течението на Мисисипи! Заговориш я за политика… тя се хваща за обзавеждането в Белия дом.
Телефонът иззвъня и аз се обадих. Беше Грейс Маклилан.
— Да, Грейс?
— Ти търгуваш с офисно обзавеждане, нали?
— Точно така.
— Попадат ли ти стари кантонерки за папки?
— Да, колкото и да ми е неприятно.
— Ще ми намериш ли една?
Поразмислих за минута. Имах една дървена развалина, дето се готвех да хвърля на боклука. Казах й за нея.
— О, това е чудесно! Четох една статия в последния брой на „Красив дом“ какво да правим със старите кантонерки. Ако ги облепиш с тапети и им теглиш един шеллак, ставали приказни. Искаш ли да видиш?
— Добре, добре. Утре вечер ще ти я докарам.
— Много си мил. Не бихте ли останали след това да пийнем по нещо?
Приех и затворих телефона.
— Е, дойде моментът — рекох аз. — Мария Антоанета най-сетне ни покани да разгледаме Версай.
— Боя се, че после нашата къща ще ни се види съборетина — каза Ан.
— Доброто обзавеждане не е най-важното в живота.
— Знам, знам. Само че да си стоеше у дома и да ми го повтаряше, докато тя е на гости.
На следващата вечер се прибрах с пикапа, а не с моята кола, за да мога да докарам на Грейс желаната мебел. Ан вече беше у тях, а Джордж излезе да ми помогне.