Ан изтърпяваше еднопосочните разговори на Грейс като един вид коледна служба — слушаше търпеливо и тактично. Ние с Джордж не им обръщахме внимание и се забавлявахме с всичко друго, само не и вътрешно обзавеждане.
В тези разговори полека лека се разбра, че Джордж от години има финансови проблеми и нещата не се оправят. Оня „някой ден“, който Грейс очакваше от пет години, по думите на Джордж, всеки път се отлагаше с още един месец след получаване на поредния брой от мебелното списание. Според мен, точно това, а не Грейс, го караше да пие повече, отколкото му се полагаше.
Кантонерките ставаха все по-препълнени, а къщата на Маклиланови западаше и западаше. Възторжените планове на Грейс обаче не секваха нито за миг. Напротив, ставаха все по-пищни и от време на време трябваше да обикаляме с нея къщата, за да ни разказва как точно смята да я подреди.
Тогава им се случи нещо доста тъжно и доста хубаво. Тъжното беше, че Грейс се разболя от вирусна инфекция, която я принуди да остане в болницата два месеца. Хубавото беше, че Джордж получи малко парично наследство от един роднина, с който въобще не се познаваше.
Докато Грейс бе в болницата, Джордж често вечеряше с нас. В деня, когато получи наследството, мълчаливостта му изчезна напълно. За наша изненада сега той почна да говори за вътрешно обзавеждане с много плам и забравяйки всичко останало.
— Сега и ти си пусна мухата, Джордж — каза смеейки се Ан.
— Каква ти муха! Нали вече имам пари! Ще изненадам Грейс — когато се върне, къщата ще е точно такава, за каквато мечтаеше.
— Наистина ли, Джордж?
— Да, абсолютно!
Аз и Ан с удоволствие щяхме да му помогнем. Прегледахме документацията на Грейс и открихме подробни описания на всяка стая, до преспапиетата и сапунарниците. Не беше лесно да се намерят тези детайли, но Джордж бе неизтощим, както и Ан, като при това парите не влизаха в сметката.
Времето беше всичко, а парите — нищо. Зидари, мазачи, електриджии и дърводелци работеха денонощно срещу допълнително заплащане. Ан, без да получава за това нищо, обикаляше магазините, за да се ускори мебелирането на къщата.
Два дни преди връщането на Грейс, наследството бе ликвидирано, а къщата изглеждаше великолепно. Джордж несъмнено се чувстваше най-щастливият и най-гордият съпруг на земята. Всичко бе изпълнено безпогрешно, с изключение на един малък, незначителен детайл. Ан не бе успяла да намери плат за калъфите на дивана в същия жълт тон, който Грейс си бе наумила за завесите в дневната. Ан трябваше да се примири с малко по-светъл нюанс. Ние с Джордж въобще не виждахме разликата.
После се прибра Грейс — весела, но слаба, опряна на ръката на Джордж. Беше късно следобяд и ние с Ан чакахме в дневната, буквално тръпнещи от вълнение. Докато Джордж подкрепяше Грейс по алеята към къщи, Ан припряно редеше в стъклена ваза насред масичката за кафе, купеният специално за посрещането букет червени рози.
Чухме как Джордж щракна ключалката, отвори вратата и семейство Маклилан застана на прага на своята къща — мечта.
— О, Джордж! — прошепна Грейс.
Пусна го и сякаш черпейки чудодейна сила от всичко наоколо, тръгна от стая в стая, оглеждайки онова, което я заобикаляше, тъй както по-рано го бе правила хиляди пъти. Този път обаче, тя беше безмълвна.
Върна се най-сетне в дневната и се отпусна на тъмносиния фотьойл.
Джордж намали до минимум грамофона и рече:
— Е?
Грейс въздъхна.
— Не бързай — рече тя. — Опитвам се да намеря най-точните думи.
— Харесва ли ти? — попита Джордж.
Грейс го погледна и се засмя колебливо.
— О, Джордж, разбира се, че ми харесва! Миличкият ми, чудесно е! Най-сетне съм си у дома. — Устните й се разтрепериха и ние настръхнахме.
— Сбъркал ли съм нещо? — попита той с дрезгав глас.
— Свършил си страхотна работа. Толкова е чисто и красиво.
— Е, останало и да не е чисто — отвърна Джордж и плясна с ръце. — Сега ще можеш ли да пийнеш едно питие?
— Че защо не.
— Нас ни остави, Джордж — рекох аз. — Ние си тръгваме. Искахме просто да видим как ще реагира, когато влезе, но сега изчезваме.
— О, я зарежи… — започна Джордж.
— Не, наистина си тръгваме. Вие двамата трябва да останете сами. Всъщност… вие тримата с къщата.
— Не мърдайте от местата си — нареди Джордж и се втурна в ослепително бялата кухня за питиетата.
— Добре тогава — ще се измъкнем тихомълком — рече Ан и ние тръгнахме към входната врата. — Не ставай, Грейс.