Пенелопи бе нещо като знаменитост тук. Съпругът ѝ беше адвокат, което си бе типично за баща на възпитаник на „Уестърли“, ала също така и щатски сенатор, наскоро обявил, че ще се кандидатира за Долната камара. От всички бащи в училището Бранч Уорд навярно беше най-красивият, но това се дължеше на факта, че още нямаше шейсет и можеше да си види краката без проблем.
Пенелопи беше перфектната съпруга на политик. Във всичките рекламни клипове на Бранч зрителите я виждаха как го наблюдава с предаността на бордър коли. Тя беше привлекателна, ала не отвличаше вниманието от него. Беше слаба, но не и анорексичка. Беше се отказала от съдружие в голяма адвокатска кантора, за да му роди пет прекрасни деца. Беше президент на PTO на „Уестърли“, което представляваше претенциозен и ненужен начин, по който да се нарече PTA5. Ръководеше организацията с желязна ръка. Всичките ѝ съобщения бяха изпипани до съвършенство, толкова сбити и стегнати, че дори по-ограничените Майки нямаха проблем да ги разберат. Също така обичаше да поднася информацията под формата на подточки.
— Слушайте, дами — казваше и плясваше с ръце; Майките бяха големи клакьорки. — Закуски! Подаръци! Балони! Покривки! Прибори!
— Ето те и теб, Лидия — провикна се Пенелопи и я извади от унеса ѝ. Движеше коленете и лактите си като бутала, докато вървеше покрай пейките, и накрая се пльосна до нея. — Вкуснотийка! — Посочи към празния пакет от чипс. — Ще ми се да можех да си хапвам от това!
— Обзалагам се, че мога да те накарам!
— О, Лидия, обожавам сухото ти чувство за хумор. — Пенелопи завъртя тяло към събеседничката си и я погледна право в очите като напрегната персийска котка. — Нямам представа как го постигаш. Ръководиш собствен бизнес. Справяш се с домакинската работа. Отгледала си чудесна дъщеря. — Пенелопи постави ръце на гърдите си. — Ти си моят герой.
Лидия усети, че е започнала да скърца със зъби.
— Дий е талантлива млада дама. — Гласът на Пенелопи падна с цяла октава. — Тя беше в едно училище с изчезналото момиче, нали?
— Не знам — излъга Лидия. Ана Килпатрик бе с една година по-малка от Дий. Посещаваха заедно часовете по физкултура, макар социалните им кръгове никога да не се пресичаха.
— Каква трагедия — каза Пенелопи.
— Ще я намерят. Минала е само седмица.
— Знаеш ли колко много неща могат да се случат за една седмица? — Сенаторската съпруга се насили да потрепери. — Не ми се мисли.
— Тогава не го мисли.
— Чудесен съвет — отвърна тя, едновременно с облекчение и снизхождение. — Къде е Рик? Имаме нужда от него. Той е нашето малко тестостероново присъствие.
— На паркинга е. — Лидия нямаше идея къде е Рик. Скараха се жестоко тази сутрин. Със сигурност приятелят ѝ не искаше да я вижда повече.
Не, не беше точно така. Рик щеше да дойде заради Дий. Въпреки че вероятно щеше да седне в другата част на салона заради Лидия.
— Давайте! Давайте! — разпищя се Пенелопи, нищо че момичетата все още загряваха. — Господи, досега не бях забелязала, но Дий много прилича на теб.
Лидия усети как се усмихва. Не за първи път някой посочваше приликата между тях. Дий имаше бледата ѝ кожа и виолетово-сините ѝ очи. Лицата им бяха с еднакъв овал. Усмихваха се по един и същи начин. Бяха естествени блондинки, нещо, с което другите блондинки тук не можеха да се похвалят. Фигурата на Дий напомняше пясъчен часовник и подсказваше какво би ѝ се случило в живота, ако само мързелуваше и се тъпчеше с картофен чипс. На нейната възраст Лидия също бе толкова красива и толкова слаба. За съжаление, беше необходим адски много кокаин, за да я поддържа все така стройна.
— Виж сега. — Пенелопи плесна с длани по бедрата си и се обърна към събеседничката си. — Чудех се дали можеш да ми помогнеш.
— Дообре. — Лидия провлече думата, за да покаже безпокойството си. Точно така Пенелопи те засмукваше. Тя не те караше да направиш това или онова, казваше ти, че има нужда от твоята помощ.
— Става въпрос за Международния фестивал следващия месец.
— Международния фестивал? — повтори Лидия, все едно никога не беше чувала за продължаващото цяла седмица събитие за набиране на средства, по време на което най-белите мъже и жени от Северна Атланта се навъртаха наоколо в своите костюми „Долче & Габана“ и ядяха пирожки и шведски кюфтенца, направени от бавачките на децата им.
— Ще ти препратя всички имейли — подхвърли Пенелопи. — Чудех се дали не можеш да донесеш някои испански ястия. Арос негре. Тортиля де пататас. Кучифритос. — Изговаряше всяка дума с увереност в испанския си акцент, навярно прихванат от момчето, което ѝ почистваше басейна. — Съпругът ми и аз ядохме ескаливада, докато бяхме в Каталуня миналата година. Вкуснотия.