Лидия бе чакала четири години, за да каже:
— Не съм испанка.
— Наистина ли? — Пенелопи беше непоколебима. — Такос тогава. Буритос. Може би малко арос кон пойо или барбакоа?
— Не съм и от Ме-хи-ко.
— О, ами виж, очевидно Рик не ти е съпруг, но си мислех, че тъй като фамилията ти е Делгадо, бащата на Дий…
— Пенелопи, Дий прилича ли ти на латиноамериканка?
Пискливият ѝ смях можеше да счупи кристал.
— Какво означава това? „Прилича ли ти на латиноамериканка?“ Толкова си забавна, Лидия.
Двете се смееха, ала по коренно различни причини.
— Господи. — Пенелопи внимателно избърса невидимите сълзи от очите си. — Разкажи ми, каква е историята?
— Историята?
— О, стига де! Винаги си толкова потайна относно бащата на Дий. И относно себе си. Почти не знаем нищо за теб. — Беше се навела прекалено близо. — Изплюй камъчето. Няма да кажа на никого.
Лидия прехвърли набързо наум ползата и загубата: ползата от неясното потекло на Дий, каращо Майките да се чувстват неудобно всеки път, щом изтърсят нещо расистко, срещу загубата да трябва да участва в събитието за набиране на средства.
Изборът бе труден. Умереният им расизъм беше легендарен.
— Хайде де — настъпи Пенелопи, усетила моментната слабост.
— Добре. — Лидия си пое дълбоко въздух, преди да сготви една нова версия на живота си, в която щеше да сложи малко истина, малко лъжа, малко подправки и да разбърка.
— Аз съм от Атънс, Джорджия. — Макар че моят мустак ала Хуан Валдес може да те е заблудил. — Бащата на Дий, Лойд, е от Южна Дакота. — По-точно Южен Мисисипи, но Дакота звучи по-представително. — Той бил осиновен от пастрока си. — Който се оженил за майка му, та да не може да свидетелства срещу него. — Бащата на Лойд умрял. — В затвора. — Лойд отпътувал за Мексико, за да съобщи новината на баба си и дядо си. — За да вземе двайсет кила кокаин. — Колата му била ударена от камион. — Бил намерен мъртъв в един ресторант на магистралата, където се опитал да изсмърка половин пакет кока. — Случило се бързо. — Задушил се от собственото си повръщано. — Дий никога не го е виждала. — Което е най-хубавото нещо, дето някога съм правила за дъщеря си. — Край.
— Лидия. — Пенелопи беше закрила устата си с ръка. — Нямах представа.
Лидия се зачуди колко ли време ще е необходимо, за да може историята ѝ да обиколи наоколо: „Лидия Делгадо! Трагичната вдовица!“.
— Какво се случи с майката на Лойд?
— Рак. — Гръмната в главата от сутеньора си. — Никой от тях не остана. — Който да не е в затвора.
— Бедничките. — Пенелопи потупа с ръка сърцето си. — Дий никога не е казвала нищо.
— Наясно е с всички подробности. — Освен с онези, които биха ѝ докарали кошмари.
Пенелопи погледна към баскетболното игрище.
— Вече разбирам защо толкова ѝ трепериш. Дий е единственото, което ти е останало от баща ѝ.
— Така е. — Ако не броиш херпеса. — Бях бременна с нея, когато умря. — Наложих си въздържание, понеже знаех, че ще ми я отнемат, открият ли наркотици в тялото ми. — Бях щастливка, че я имах. — Дий спаси живота ми.
— О, скъпа. — Пенелопи сграбчи ръката ѝ и сърцето на Лидия се сви, щом осъзна, че всичко е било напразно. Историята ѝ очевидно беше трогнала събеседничката ѝ или поне я беше заинтересувала, ала тя бе дошла тук със задача и тази задача бе на път да бъде изместена. — В крайна сметка всичко е част от наследството на Дий, нали така? Искам да кажа, че и доведените родители са родители. Трийсет и едно деца от това училище са осиновени, но все пак принадлежат към семействата си!
На Лидия ѝ бе необходима милисекунда, за да асимилира казаното.
— Трийсет и едно? Точно трийсет и едно?
— Знам. — Пенелопи се заблуди от шокираното изражение на лицето ѝ. — Близнаците Харис тъкмо започнаха предучилищна. Те са наследници. — Тя снижи гласа си. — Пълни с въшки наследници, ако може да се вярва на слуховете.
Лидия отвори уста, но бързо я затвори.
— Както и да е. — Пенелопи изригна в нова усмивка, докато се изправяше. — Просто ми прати рецептите първо, става ли? Знам, че ти харесва Дий да участва в проекти за придобиване на специални умения. Такава си късметлийка. Майка и дъщеря готвят заедно в кухнята. Забавно и още как!