Лидия си сдържа езика. Единственото, което тя и Дий правеха заедно в кухнята, беше да спорят кога един буркан от майонеза е достатъчно празен, за да бъде изхвърлен.
— Благодаря ти, че предложи помощта си! — Пенелопи тръгна покрай пейките, движейки ръцете си с олимпийски хъс.
Лидия се зачуди колко ли време щеше да е необходимо на сенаторската съпруга, за да разкаже на останалите Майки за трагичната смърт на Лойд Делгадо. Баща ѝ обичаше да казва, че цената да научиш някоя клюка, е да позволиш някой друг да научи клюка за теб. Щеше ѝ се да беше жив, та да може да му разправи за Майките. Би се подмокрил от смях.
Треньор Хенли наду свирката, за да покаже на момичетата, че вече са загрели. В главата на Лидия се въртяха думите „проекти за придобиване на специални умения“. Майките бяха забелязали.
Лидия не съжаляваше, че беше накарала Дий да завърши общ курс по поддръжка на колата, на който се бе научила как да си смени спуканата гума. Нито пък че я подтикна да се запише в курс по самоотбрана през лятото, макар заради това да пропусна баскетболен лагер. Или че бе настояла да се упражнява да пищи, когато е изплашена, защото тя имаше навик да замръзва и онемява в такива случаи, а това не беше никак хубаво, ако някой мъж ти мисли лошото.
Лидия беше сигурна, че майката на Ана Килпатрик съжаляваше, че не бе научила дъщеря си как да сменя спукана гума. Колата на момичето бе намерена на паркинга на мола с пирон в предната гума. Не беше голямо прозрение да ти хрумне, че човекът, забил пирона, е същият, дето я е похитил.
Треньор Хенли изсвири два пъти, за да накара състезателките да се размърдат. Женският отбор на „Уестърли“ се събра и образува полукръг. Майките започнаха да тропат с крака по пейките в опит да привлекат интереса към един мач, който щеше да представлява същата драма като съхненето на блажна боя. Противниковият тим дори не си бе направил труда да загрее. Най-ниската им баскетболистка беше над метър и осемдесет, а дланите ѝ бяха като разлати чинии.
Вратите на салона се отвориха. Рик влезе и заоглежда тълпата. Забеляза я. Взря се в празните места отсреща. Лидия задържа дъха си, докато приятелят ѝ обмисляше вариантите. Въздъхна, когато той тръгна към нея. Рик бавно изкачи редовете. Хората, които си изкарваха прехраната с труд, не спринтираха покрай пейките.
Седна до Лидия и изпъшка.
— Здрасти — каза му тя.
Рик вдигна празната опаковка от чипс, наклони глава назад и изсипа трохите в устата си. Повечето от тях отидоха на ризата и яката му.
Лидия се засмя, защото е трудно да мразиш някой, който се смее.
Той я погледна предпазливо. Познаваше добре тактиките ѝ.
Рик Бътлър не приличаше на никой от бащите на питомците на „Уестърли“. За разлика от тях, той работеше с ръцете си. Беше механик на бензиностанция, където все още пълнеше резервоарите на някои от по-старите си клиенти. Мускулите на ръцете и гърдите му бяха от вдигане на гуми върху джантите. Конската опашка на гърба му съществуваше благодарение на игнорирането на двете жени в живота му, които отчаяно желаеха да я разкара. Оприличаваше се на наемник или хипи, в зависимост от настроението си. Лидия Делгадо го обичаше и в двете му превъплъщения, което беше най-голямата изненада в живота ѝ.
Рик ѝ подаде празния пакет. В брадата му имаше трохи от чипса.
— Готин мустак.
Тя докосна разранената си горна устна.
— Все още ли сме в обтегнати отношения?
— Все още ли се цупиш?
— Инстинктът ми крещи „да“ — призна си Лидия, — но мразя, когато се караме. Чувствам се отвратително.
Прозвуча сигналът за започване на мача и двамата се стреснаха. Искрено се молеха унижението да не бъде особено продължително. По чудодеен начин отборът на „Уестърли“ хвана първата топка. По още по-чудодеен начин Дий дриблираше с нея.
— Давай, Делгадо! — провикна се Рик.
Дий явно забеляза надвисващите сенки на три грамади зад себе си. Нямаше на кого да подаде. На сляпо метна топката към коша само за да я съзре как отскача от таблото и пада при празните пейки отсреща.
Лидия почувства допира на кутрето на Рик, което погали нейното.
— Как стана толкова невероятна? — попита той.
— От зърнените закуски. — Едва успя да произнесе думите. Сърцето ѝ се сгряваше, когато виждаше колко много Рик обича дъщеря ѝ. В тези мигове можеше да преглътне конската опашка. — Съжалявам, че съм такава кучка напоследък. — Веднага се поправи: — Исках да кажа, през последното десетилетие.
— Сигурен съм, че и по-рано си се държала така.
— Тогава бях много по-забавна.
Той повдигна едната си вежда. Бяха се запознали преди тринайсет години на сеанс за преодоляване на зависимостите. Нито един от двамата не беше особено забавен по онова време.