Спираха се, щом забележеха Клеър.
Даряваха я с неловки и изнервени погледи, което я обърка, докато не съобрази, че последния път, в който я бяха видели, стоеше пред ковчега на съпруга си.
— Госпожо Скот? — Една от рецепционистките заобиколи високото бюро, отделящо лобито от офис клетките. Цялото пространство беше отворено, само сатен хром и избелено дърво, и нищо, което да пречи на прекрасната гледка към парка.
Клеър бе стояла тъкмо на това място, когато Пол и Адам празнуваха нанасянето в новия, по-просторен офис с шотове и пица — отвратителен навик, останал им от годините в колежа.
— Госпожо Скот? — повтори рецепционистката, млада, красива и руса, точно типът на Пол. На двамата Пол, защото момичето можеше да е нейна млада версия.
— Трябва да се видя с Адам — каза тя.
— Ще му звънна. — Пресегна се през бюрото си за телефона. Полата ѝ беше прилепнала на задника. Вдигна левия си крак и сви коляно. — Има презентация в…
— Ще го намеря. — Клеър не можеше да чака повече. Тръгна между отворените офис клетки. Всички погледи я следваха. Излезе в дългия коридор, където бяха настанени съдружниците, заслужили си лукса да имат врата. Помещението за презентации беше срещу конферентната зала, която гледаше към парка. Пол ѝ бе обяснил причината, когато обикаляха празната черупка на последния етаж, а именно да смаят клиентите си с гледка за милиони долари, след което да ги поканят в залата за презентации и да ги смаят с проектите си.
Презентационно студио. Така го наричаше съпругът ѝ. Клеър бе забравила, докато не зърна табелата на затворената врата. Не си даде труд да почука.
Адам се завъртя на стола си. Правеше суха тренировка за презентацията. Тя видя поредица от числа редом с цитат от кмета, който заявяваше, че Атланта е на път да надмине Лас Вегас по брой посетители.
— Клеър? — Адам включи осветлението. Затвори вратата. Хвана ръката ѝ. — Станало ли е нещо?
Тя погледна към ръцете им. Всеки път, в който я докоснеше някой мъж, щеше да се пита дали може да му има доверие.
— Съжалявам, че те безпокоя — каза му.
— Радвам се, че си тук. — И посочи към столовете, ала Клеър не седна. — Постъпих грубо с онази бележка. Съжалявам, че те заплаших. Искам да те уверя, че никога не бих се обърнал към адвокатите си. Просто файловете ми трябваха спешно, но не биваше да се държа като тъпак.
Клеър не знаеше какво да каже. Бдителността ѝ се изостри отново. Пол бе такъв добър актьор. Дали и Адам не беше същият? Нолан твърдеше, че са го въртели на шиш, обаче Нолан беше невероятен лъжец. В това отношение всички бяха много по-добри от нея.
— Знам за парите — изрече тя.
Той трепна.
— Трябваше да уредя нещата между мен и Пол.
— Защо не го направи?
Адам поклати глава.
— Няма значение. Само държа да те уверя, че съжалявам.
— Моля те. — Клеър докосна ръката му. Допирът се превърна в галене и той веднага омекна, все едно бе натиснала някакъв бутон. — Искам да разбера, Адам. Кажи ми какво се случи.
— От известно време нещата между нас не вървяха. Предполагам, че отчасти вината беше моя. Онова нещо с теб бе истинска лудост. Не че не беше хубаво, но не беше правилно. Обичам Шийла. Знам, че и ти обичаше Пол.
— Така е — съгласи се Клеър. — Мислех, че и ти го обичаш. Познавахте се от двайсет и една години.
Адам отново замълча. Тя го докосна по бузата, за да я погледне.
— Кажи ми.
Той поклати глава, но отвърна:
— Знаеш, че Пол имаше своите настроения, своите пристъпи на депресия.
Клеър винаги бе смятала съпруга си за един от най-уравновесените хора, които познаваше.
— Наследил го е от баща си — подхвърли.
Адам не изрази несъгласие.
— Като че ли напоследък не можеше да излезе от депресията. Може би от година-две започнах да усещам, че вече не сме истински приятели. Винаги ме е държал на една ръка разстояние, този път обаче беше различно. И ме болеше. — Адам наистина изглеждаше разстроен. — Действах импулсивно. Не трябваше да се обаждам на ФБР и, повярвай ми, работя върху това с психотерапевта си, но нещо в мен се пречупи.
Клеър си припомни една от причините да не се вижда в някаква дългосрочна връзка с Адам Куин. Постоянно говореше за чувствата си.
Той продължи:
— Не бях разгневен само заради парите. Имаше нещо отвъд промяната на настроенията, нервните изблици, нуждата му да контролира всичко и… не съм искал нещата да ескалират дотук. Когато онзи задник от ФБР му сложи белезниците и го изведе от офиса, знаех, че всичко е приключило. Изражението на лицето на Пол. Никога не съм го виждал толкова ядосан. Беше се превърнал в човек, когото не познавах.