Клеър бе видяла на какво е способен този човек. Адам имаше късмет, че съпругът ѝ е бил с белезници.
— Оттеглил си обвиненията. Защото Пол е върнал парите ли?
— Не. — Обърна глава настрани. — Аз ги върнах.
Беше убедена, че не е чула правилно. Трябваше да повтори думите му, за да се увери.
— Ти си ги върнал.
— Той знаеше за нас. За трите пъти.
Трите пъти.
Клеър беше с Адам Куин точно три пъти: на коледното парти, по време на голф турнира и в тоалетната в офиса, докато Пол бе долу и ги чакаше, за да отидат на обяд.
Първият куриоз на Фред Нолан вече имаше своето обяснение. Пол бе откраднал по един милион долара за всеки път, в който Адам я беше чукал.
— Съжалявам — каза той.
Клеър се почувства като глупачка, ала единствено защото не се бе сетила сама. Пол и Адам винаги са били движени от парите.
— Взел е достатъчно, за да привлече вниманието ти, но недостатъчно, за да се обадиш в полицията. Само дето ти си го направил. Звъннал си на ФБР.
Адам кимна глуповато.
— Шийла ме накара. Бях бесен… исках да знам, защо? След това всичко се разви лавинообразно, арестуваха Пол, претърсиха кабинета му и… — Той млъкна. — В крайна сметка го молих за прошка. Искам да кажа, да, онова, което сторих, не беше правилно, но ние бяхме партньори и трябваше да намерим начин да продължим заедно, така че…
— Платил си му три милиона глоба. — Клеър не можеше да си позволи лукса да работи върху чувствата си. — Предполагам, че ако един ден стана курва, поне няма да съм евтина.
— Хей…
— Искам флашката обратно, онази, която ти оставих в пощенската кутия.
— Никакъв проблем. — Адам отиде до проектора. Куфарчето му беше до него. Клеър предполагаше, че това е последното доказателство, което ѝ бе необходимо, за да се увери, че Пол беше скрил извратеното си начинание от най-добрия си приятел. Или бившия най-добър приятел, както изглеждаше.
Адам ѝ подаде ключодържателя.
— Вече свалих файловете, които ми трябваха. Мога ли да ти помогна да…
Тя грабна флашката от ръцете му.
— Ще използвам компютъра в кабинета на Пол.
— Разбира се. Мога да…
— Знам къде е.
Клеър тръгна по коридора, здраво стискайки ключодържателя в ръка. В него беше списъкът с клиенти на Пол. Бе сигурна в това. Ала не можеше да пропъди думите на Фред Нолан от главата си: Доверявай се, но проверявай.
Осветлението в кабинета на съпруга ѝ бе изключено. Столът му — прибран под бюрото. Пресата за попиване беше чиста. Нямаше разхвърляни листове. Телбодът бе поставен на една линия с чашата за химикали, която пък бе на една линия с лампата. Всеки би предположил, че тук е разтребвано и чистено, но Клеър знаеше друго.
Седна на стола на Пол. Компютърът още беше включен. Вкара USB-то отзад в аймака. Съпругът ѝ не бе излязъл от системата. Можеше да си го представи как седи зад бюрото, когато Фред Нолан идва да му каже, че е време да инсценират смъртта му. Пол не е можел да стори нищо друго, освен да стане и да тръгне.
Разбира се, преди това прилежно бе прибрал стола под бюрото.
Клеър кликна два пъти върху USB драйва. Имаше две папки, едната — с текущите задачи на Адам, другата — със софтуера, с който работеше флашката. Отвори втората. Разгледа файловете, бяха с технически звучащи имена и разширение .exe. Погледна датите. Пол ги бе прехвърлил два дни преди предполагаемата си смърт.
Тя скролна до края на списъка. Последното, което съпругът ѝ бе запазил, беше папка с име FFN.exe. В гаража в къщата им бе проверила флашката за филми, но това беше, преди да установи истинската дълбочина на покварата му. Вече знаеше, че не бива да приема всичко за чиста монета. Също така и че папките нямат нужда от разширения.
FFN. Фред Ф. Нолан. Бе видяла инициалите на носната му кърпичка.
Отвори папката.
Излезе прозорец, който искаше парола.
Клеър се взира в екрана, докато прозорчето не се размаза пред очите ѝ. Беше отгатнала другата парола, опирайки се на презумпцията, че познава съпруга си. Тази бе дело на Пол Скот, когото никога не беше срещала — онзи, който надяваше маска и се снимаше как измъчва и убива млади жени. Онзи, който таксуваше най-добрия си приятел по един милион долара, за да чука жена му. Онзи, който бе намерил купищата филми на баща си и бе решил да разшири бизнеса.
Вероятно Пол беше гледал касетите на същото видео, което двете с Лидия бяха видели в къщата на Фулър. Клеър си представи как младият ѝ, непохватен съпруг седи пред телевизора и гледа филмите на мъртвия си баща за първи път. Дали е бил изненадан? Или отвратен? Искаше ѝ се да мисли, че е бил разгневен и погнусен, ала нуждата и безпаричието са го принудили не само да продаде касетите, а и да изпробва лично бащините извращения.