Но после, по-малко от шест години по-късно, Пол я срещна в часа по математика. Със сигурност много добре е знаел коя е тя, чия сестра е. Със сигурност е гледал филма с Джулия десетки, дори стотици пъти преди това.
Ръцете ѝ бяха изненадващо стабилни върху клавиатурата, докато въвеждаше паролата: 03041991.
Без мнемоника. Без акроними. Март 4-ти, 1991, денят, в който сестра ѝ изчезна. Денят, в който всичко бе започнало.
Натисна ВЛЕЗ. Колелцето в цветовете на дъгата взе да се върти.
Папката се отвори. В нея имаше поредица от файлове.
Екселски файлове с разширение .xls.
Общо шестнайсет на брой.
Клеър отвори първия. Таблица с пет колони: име, имейл, адрес, банкова информация, член от…
Член от…
Скролна надолу. Общо петдесет имена. Някои бяха членове от трийсет години. Намираха се в различни точки на света, от Германия през Швейцария до Нова Зеландия. Няколко от адресите бяха в Дубай.
Беше права. Съпругът ѝ се нуждаеше от списъка с клиентите си. Дали и Мейхю не го търсеше? Дали не искаше да поеме бизнеса на Пол? Или Джони Джаксън бе изпратил полицията, за да замаже кашата, която племенникът му бе забъркал?
Клеър затвори файла. Отвори останалите до един и скролва всички имена, защото вече бе платила цената за недоглеждането си.
Шестнайсет файла с петдесет имена във всеки от тях. Общо осемстотин мъже, пръснати по целия свят, които си плащаха за привилегията да гледат как Пол извършва брутални, хладнокръвни убийства.
Само да беше отворила тези файлове в гаража… Но тогава съществуваше вероятност да не отгатне паролата, понеже все още смяташе, че съпругът ѝ е пасивен наблюдател, а не активен участник.
Клеър премести мишката върху последния файл, който не беше всъщност файл. Още една папка, този път наименувана JJ.
Във FFN се съдържаше информация, до която искаше да се докопа Фред Нолан, така че в JJ трябваше да има нещо, ценно за конгресмен Джони Джаксън.
Тя отвори папката. Откри поредица от файлове без разширения. Скролна към колоната най-вдясно.
Тип: JPEG изображение.
Отвори първия файл. Онова, което видя, я потресе.
Снимката беше черно-бяла. Джони Джаксън стоеше в помещение, дето можеше да е само Амитивилският хамбар. Позираше с тяло, увесено на гредите с главата надолу. Момичето беше овързано като елен. Глезените ѝ бяха стегнати с бодлива тел, която бе срязала плътта до кокал. Висеше на голяма метална кука, приличаща на заета от месарски магазин. Ръцете ѝ се влачеха по пода. Беше разцепена от горе до долу и изкормена. Джони Джаксън държеше остър ловен нож в едната си ръка и цигара в другата. Беше гол. Тялото му бе цялото в черна кръв, включително и твърдият му пенис.
Клеър отвори следващия файл. Друга черно-бяла снимка с друг мъж. Друго мъртво момиче. Друга кървава касапница. Не разпозна лицето. Продължи да кликва. И да кликва. И най-сетне попадна на онова, което смяташе, че ще открие тук.
Шериф Карл Хъкаби.
Снимката беше цветна. Хъкълбери се бе ухилил с лайняната си усмивка под сресания мустак. С изключение на каубойската шапка и ботушите, беше напълно гол. Гърдите му бяха опръскани с кръв. Рошавите му срамни косми — спечени от засъхнала кръв. Момичето до него бе увесено като всички останали, само дето не беше кое да е. Клеър веднага разпозна сребърните и черните гривни на безжизнената китка.
Джулия.
Красивата руса коса на сестра ѝ метеше мръсния под. Дългите прорези контрастираха с белотата на високите ѝ скули. Гърдите ѝ бяха отрязани. Стомахът — разпорен. Вътрешностите ѝ висяха надолу към лицето и се увиваха около врата ѝ като шал.
Мачетето още беше вътре в нея.
Пол, петнайсетгодишен, стоеше от другата страна на Хъкаби. Носеше избелели дънки и широко червено поло. Косата му беше щръкнала. Имаше дебели очила.
Бе вдигнал палци към човека зад фотоапарата.
Клеър затвори снимката. Погледна през прозореца. Небето сякаш се беше раздрало и пращаше потоп, който заливаше парка. Облаците бяха станали черни. Заслуша се в настоятелното трополене на дъжда по стъклото.
Залъгваше се с надеждата, че Пол не ще нарани непоправимо Лидия, тъй като все още иска да ѝ угоди. Разсъжденията ѝ следваха проста схема: Очевидно бе изплашил сестра ѝ до смърт. Видимо я беше удрял. Ала нямаше начин да ѝ нанесе сериозни щети. Имаше този шанс преди осемнайсет години. Беше плащал да я следят години наред. Можеше да я отвлече по всяко време, но бе избрал да не го прави, защото обичаше Клеър.
Защото беше красива? Защото беше умна? Защото беше интелигентна?
Защото беше глупава.
Лидия беше права. Вече бе мъртва.
Двайсета глава