Пол кръстосваше помещението, докато говореше по телефона. От устата му излизаха думи, ала те нямаха никакъв смисъл. Всъщност нищо нямаше смисъл за Лидия.
Усещаше болката, но не ѝ пукаше. Страхуваше се, но това беше без значение. Представяше си ужаса като гнойна рана под прясна коричка. Знаеше, че още я има, че дори най-лекият допир може да я отвори, но не си струваше да се тревожи.
Нищо не се задържаше достатъчно дълго в съзнанието ѝ освен едно прелестно откритие: беше забравила колко яко е да си дрогиран. Вонята на пикнята се бе изпарила. Отново можеше да диша. Цветовете в стаята бяха прекрасни. „Епъл Макинтош“-ът, матричният принтер, петинчовите флопита, записващото видео, записвачката за дискове. Когато погледнеше към тях, те блестяха.
— Не, ти ме слушай, Джони — каза Пол. — Аз контролирам нещата.
Джони. Джони Епълсийд. Джони Джак Корн, хич не ми пука.
Не, това беше Джими.
Джими Джак Корн, хич не ми пука.
Не, Джими Крак Корн69.
Но пукаше ли ѝ?
Лидия бегло си спомняше, че Дий пееше тази песничка заедно с куклите от „Улица «Сезам»“. Не, това не можеше да е истина. Дий се страхуваше от Голямото пиле. Вероятно Клеър бе пяла песничката. Тя имаше говореща кукла, която казваше „Дяволът ме накара да го направя“ всеки път, щом дръпнеше връвчицата. Сестра ѝ я бе счупила. Джулия беше бясна, защото куклата бе нейна. Отиде в „Самбо“ с приятелката си Тами.
Така ли беше? „Самбо“?
Лидия също бе там. Отпред на менюто на ресторанта беше нарисувано дете с черно лице, което бягаше около едно дърво. Тигрите, дето го преследваха, се превръщаха в масло.
Палачинки.
Можеше да усети аромата на палачинките, които баща ѝ правеше. Коледната сутрин; това бе единственият ден, в който Хелън му позволяваше да се вихри в кухнята. Сам обожаваше да ги кара да чакат, да си изядат цялата закуска, преди да отворят подаръците.
— Лидия?
Главата ѝ увисна на една страна. Под клепачите ѝ просветваха звезди. Езикът ѝ имаше вкус на бонбон.
— О, Лидия?
Гласът на Пол бе напевен. Вече не говореше по телефона. Стоеше пред нея, стиснал кози крак. Клеър го бе оставила на кухненската маса вчера. Или завчера? Миналата седмица?
Той претегли лоста на ръка. Погледна към гигантския чук и острия нокът в единия му край.
— Това може да се окаже доста полезно, не мислиш ли?
Лидия каза „Шибаняк“, но само в главата си.
— Гледай сега. — Пол опря козия крак на рамото си като бейзболна бухалка. Замахна с нокътя към главата ѝ.
Не улучи.
Нарочно?
Тя усети повея от прорязващия въздуха метал. Долавяше металически мирис на пот. Потта на Клеър? Потта на Пол? Той не се потеше в момента. Беше го видяла да се поти, когато се бе надвесил над нея с онази извратена, озъбена усмивка на лицето.
Лидия премига.
Пол го нямаше. Не, седеше пред компютъра. Мониторът беше огромен. Видя, че гледа някаква карта. Не беше достатъчно близо, за да различи нещо определено. Той не отделяше очи от екрана, следеше Клеър, която отиваше в банката, защото ѝ беше казал, че сестра ѝ е скрила флашката там. В някакъв сейф. Изкушаваше се да му отвърне, че не е така, ала усещаше устните си прекалено дебели, сякаш огромни балони бяха залепени на кожата ѝ. Всеки път, в който се опиташе да си отвори устата, балоните ставаха по-тежки.
Не можеше да му каже. Знаеше това. Клеър правеше нещо. Мъчеше се да го изиграе. Стараеше се да ѝ помогне. Каза ѝ по телефона, че ще се погрижи за всичко, нали? Каза ѝ да се държи. Каза ѝ, че никога вече няма да я изостави. Обаче USB драйвът беше у Адам Куин, така че какво, по дяволите, търсеше в банката?
Флашката е у Адам Куин, каза Лидия на Пол, но думите бяха само в главата ѝ, защото устата ѝ бе залепена с тиксо, тъй като най-накрая беше съумяла да наговори някои неща на похитителя си, които той не искаше да чува.
Клеър те мрази. Тя ми вярва. Никога вече няма да те приеме.
Никога, никога вече няма да се съберем.
Тейлър Суифт. Колко пъти Дий бе пускала тази песен, когато хванеше Хийт Кармайкъл да ѝ изневерява?
Този път ти казвам…70
— Лидия? — Пол стоеше до нея. Тя погледна отново към монитора. Кога се бе преместил? Ей сега беше пред екрана. Казваше нещо, че Клеър е напуснала банката. Как тогава стоеше до нея, след като беше пред компютъра?
Обърна глава, за да го попита. Всичко пред очите ѝ играеше. Чу бионичен звук, като онзи, който Стив Остин издаваше в „Мъж за шест милиона долара“71.
Кккк…
Пол не беше там.
Той стоеше пред масичката на колелца. Сменяше старите инструменти с нови. Движенията му бяха бавни и прецизни. Кккк, разнесе се бионичният звук, докато се движеше сякаш в стопкадър анимация, като в „Рудолф, червеноносият елен“.