Клеър. Тя ненавиждаше коледната програма с изродски щастливите създания, чиито движения запецваха всяка милисекунда. Джулия ги караше да я гледат всяка година и Клеър се свиваше на топка в скута на Лидия като мъничка, уплашена кукла, а Лидия се смееше заедно с Джулия, защото Клеър беше такова бебе, но тайничко и тя се страхуваше от съществата.
— Ще искаш да се приготвиш за това — каза Пол.
Думите му като че ли бяха важни. Усети как коричката започва да я сърби. Поклати глава. Нямаше да се поддава. Коричката трябваше да остане. Опита се да се концентрира върху ръцете му, върху неестествените движения на пръстите му, когато ги опъваше — първо единия, после втория, третия, четвъртия…
Лидия чу в главата си нова мантра…
Бодлива тел. Кози крак. Верига. Голяма кука. Остър ловен нож.
За момент умът ѝ проби облаците и се проясни.
Бяха близо до края.
Двайсет и първа глава
Клеър стоеше с гръб към стената в „Офис Шоп“ срещу „Фипс Плаза“. Така можеше да наблюдава и предния, и задния вход. Засега беше единствената клиентка в малкия магазин. Служителят работеше мълчаливо на един от компютрите. Тя държеше бърнърфона в ръка. Хелън пътуваше по I-75 от десет минути.
Пол още не се беше обадил.
Главата ѝ гъмжеше от предположения, кое от кое по-безумни, защо не го бе сторил. Съпругът ѝ беше тръгнал насам. Вече бе убил Лидия. Имаше намерение да убие и нея. Щеше да проследи майка ѝ и да отиде до дома на баба Джини, след което да потърси Дий.
Може би такъв беше планът му открай време, да затрие цялото ѝ семейство. Клеър не бе нищо повече от добре пресметната първа крачка. Да излиза с нея. Да я ухажва. Да се ожени за нея. Да се преструва, че я прави щастлива. Да се преструва, че той е щастлив.
Лъжи връз лъжи връз още лъжи, безкрайни лъжи.
Те бяха като гранати. Пол ги мяташе в стената и Клеър бе чакала безкрайно дълго, докато истината най-сетне експлодира в лицето ѝ.
Снимките бяха като хиляди гранати. Ядреният взрив, запратил я в най-мрачната бездна, която би могла да си представи.
Пол, на петнайсет години, маниакално ухилен пред фотоапарата, застанал до увесеното овързано тяло на сестра ѝ. Бе вдигнал палци по същия начин, както и към Фред Нолан, когато се е изплъзнал от него.
Клеър се вторачи в бърнърфона. Празният екран все така се блещеше насреща ѝ. Помъчи се да се съсредоточи върху не толкова тревожни предположения за мълчанието на Пол. Може би имаше проблем с пренасочването на разговорите. Може би Мейхю беше говорил с някого в телефонната компания, който бе уведомил съпруга ѝ за бърнърфона. Или Адам тайно участваше в играта и се бе обадил на съдружника си да прати своите хора подире ѝ.
Никое от тези предположения не беше по-малко тревожно, защото в крайна сметка всички те водеха към Пол.
Клеър потупа дамската си чанта, за да усети твърдите очертания на револвера на Лидия. Поне едно нещо направи както трябва. Купуването на боеприпаси се оказа доста лесно. Имаше оръжеен магазин по-надолу на улицата, където ѝ продадоха кутия патрони с кух връх и не ѝ зададоха никакви въпроси.
В „Офис Шоп“ предлагаха копирни услуги, принтиране, както и достъп до компютър. Клеър бе прекалено погълната от страха си, за да флиртува със завеяния хлапак зад щанда, затова го подкупи с двеста и петдесет долара от парите на Хелън. Обясни му най-общо и мъгляво какво иска — да качи нещо в Ютюб, снимки, не клипове, и то доста, както и няколко екселски файла, но държеше всичко да е както трябва, защото някой щеше да се опита да ги свали.
Младежът я прекъсна. Не ѝ трябвал Ютюб, а някакъв Дропбокс, и тогава Клеър премести дамската си чанта на рамото и той видя кутията с патрони и оръжието и ѝ каза, че ще струва още сто долара и че ѝ трябва нещо, наречено Tor72.
Tor. Спомни си смътно, че беше чела за нелегалния сайт за споделяне в списание „Тайм“. Той бе свързан с тъмната мрежа, което означаваше, че не се рекламира и е непроследим. Може би Пол използваше Tor, за да разпространява филмите си. Вместо да изпраща големи файлове по имейл, би могъл да пуска усложнени уебсайт линкове, дето никой друг няма да успее да намери, освен онези, които знаят точната комбинация от букви и цифри.
Клеър разполагаше с имейл адресите им. Трябваше ли да изпрати на клиентите на Пол неговите екселски файлове и снимките?
— Готово. — Младежът стоеше пред нея, допрял сплетените си ръце до плисираните панталони. — Само пъхнете флашката и извлачете всичко, което искате, на страницата и то ще се запази на нея.