Тя прочете името на баджа му.
— Благодаря ти, Кийт.
Хлапакът ѝ се усмихна и се върна зад щанда.
Клеър положи усилие да се заеме със задачата си. Седна на стола пред компютъра, като от време на време хвърляше погледи към предния и задния вход, докато следваше инструкциите на младежа. В магазина беше студено, ала тя се потеше. Ръцете ѝ не трепереха, но усещаше вибрации в тялото си, все едно камертон се удряше в костите ѝ. Извърна се отново към вратите, когато файловете на Пол започнаха да се качват. JPEG-овете бяха най-отгоре, та с първото кликване да се отвори снимката на Джони Джаксън. Номерът беше да бъдат накарани хората да кликнат.
Клеър отиде в пощенската програма, която Кийт ѝ беше направил. Разполагаше с нов имейл адрес, на който можеше да се зададе да изпраща имейли в точно определено време и на определена дата.
Започна да пише.
Казвам се Клеър Каръл Скот. Джулия Каръл и Лидия Делгадо бяха мои сестри.
Почувства се зле, сякаш вършеше предателство. Лидия беше жива. Трябваше да е.
Натисна бутона за връщане назад и го задържа, докато последното изречение не се изтри.
Постнах доказателство, че конгресмен Джони Джаксън е участвал в порнографски филми.
Взря се в думите. Те не бяха точни, беше нещо повече от обикновено порно. Ставаше въпрос за отвличане, изнасилване и убиване, но се тревожеше, че ако напише всичко това, хората ще се откажат да кликнат върху линка. Щеше да изпрати информацията до всяка новинарска медия и правителствена агенция, която имаше адрес за контакт в уебсайта си. Най-вероятно акаунтите се следяха от млади стажанти, нямащи никаква представа кой е Джони Джаксън, израснали с новите технологии и научени да не кликват върху анонимни линкове, особено пък свързани с Tor.
Клеър отвори нов прозорец на браузъра. Намери имейла на Пенелопи Уорд в страницата на PTO на академията „Уестърли“. Познатата на Лидия, нейната Алисън Хендриксън, приличаше на захаросана ябълка, точно както си я представяше. Имейлът на Комитета за подкрепа на Бранч Уорд беше intern@WeWantWard.com. В сайта се посочваше, че това е Комитет за политическа дейност73, което означаваше, че ще търсят всякаква мръсотия, за да хвърлят кал по опонента.
Бърнърфонът иззвъня.
Клеър се отправи към склада и отвори задната врата. Дъждът продължаваше да се сипе. Вятърът се бе усилил и запрати студена струя въздух в малкото помещение. Тя се надяваше заобикалящите я шумове да са достатъчни, за да убедят Пол, че шофира по I-75.
Прие разговора.
— Пол?
— Взе ли ключодържателя?
— Да. Дай ми Лидия.
Съпругът ѝ не каза нищо. Усещаше облекчението му.
— Видя ли какво има на флашката?
— Разбира се, използвах компютъра в банката. — Вложи целия си гняв в този саркастичен отговор. — Искам да говоря с Лидия. Веднага.
Последва обичайната рутина. Чу го как пуска апарата на високоговорител.
— Лидия? — Клеър чакаше. — Лидия?
Разнесе се отчаян стон.
— Не мисля, че ѝ се приказва в момента — каза Пол.
Клеър опря глава в стената. Погледна нагоре, за да не позволи на сълзите си да потекат. Съпругът ѝ наистина беше наранил сестра ѝ. Тя се бе хванала за късчето надежда, че не го е сторил, също както толкова много години беше таила капчица надежда за Джулия. Лицето ѝ гореше от срам.
— Клеър?
— Искам да се срещнем в мола. „Фипс Плаза“. Колко време ти трябва?
— Не съм съгласен — отсече Пол. — Защо не отидем в къщата на Лидия?
Тя престана да се бори със сълзите си.
— Да не си отвлякъл Дий?
— Все още не, но знам, че си ходила там да предупредиш онзи селяндур, приятеля ѝ. Той отведе Дий в риболовна хижа на езерото Бъртън. Не разбра ли вече, че знам всичко?
Не знаеше за оръжието. Не знаеше за „Офис Шоп“.
— Тръгвай за Уоткинсвил — нареди Пол. — Ще се срещнем в къщата на родителите ми.
Клеър усети как стомахът ѝ се смъква. Виждала бе какво правеше съпругът ѝ с пленничките си в къщата на Фулър.
— Чуваш ли ме?
Насили се да отговори:
— Има голям трафик. Вероятно ще са ми нужни два часа.
— Няма да ти отнеме повече от деветдесет минути.
— Знам, че ме следиш чрез телефона ми. Гледай синята точка. Ще дойда когато мога.
— Аз съм на същото разстояние от къщата, както и ти, Клеър. Помисли за Лидия. Наистина ли искаш да се отегча, докато те чакам?
Тя затвори. Погледна към ръката си. Дъждът нахлуваше през вратата. Ръкавът на ризата ѝ беше мокър.
В магазина имаше още двама клиенти. Една жена. Един мъж. И двамата бяха млади. Носеха дънки и суичъри. Никой от тях нямаше слушалка в ухото. Клеър се взря в лицата им. Жената извърна поглед. Мъжът ѝ се усмихна.