Трябваше да се махне от тук. Седна отново пред компютъра. Файловете се бяха качили. Провери линка, за да е сигурна, че работи. Мониторът бе обърнат така, че никой друг в магазина да не го вижда, но усети да я обливат горещи вълни, когато се увери, че снимката на Джони Джаксън е на сървъра.
Може би трябваше да я остави отворена? Може би трябваше да позволи на Кийт да разбере от какво неволно бе станал част?
Вече беше наранила достатъчно хора. Затвори снимката. Нямаше време да се упражнява в красноречие и да лъска стила си. Написа още няколко реда, след което пейстна линка от Tor отдолу. Провери още веднъж кога трябваше да бъдат изпратени имейлите.
След два часа всички с интернет достъп щяха да научат истинската история на Пол Скот и съучастниците му. Щяха да я съзрат в снимките на вуйчо му и баща му, които му бяха предали семейната жажда за кръв. В стотиците имейл адреси, разкриващи истинската самоличност и местоположение на клиентите му. Щяха да я усетят в червата си, гледайки снимка подир снимка на млади момичета, отвличани от семействата им в продължение на повече от четири десетилетия. Щяха да разберат как Карл Хъкаби и Джони Джаксън се бяха възползвали от отговорните си постове, за да покриват всичко.
Досега.
Клеър извади флашката от компютъра. Провери дали няма копия, които по магически начин да са се озовали на десктопа. Прибра USB драйва в дамската си чанта. Помаха на Кийт и напусна магазина. Небето отново се бе раздрало и изсипваше тонове дъжд върху нея. Докато стигна до форда на Хелън, беше подгизнала цялата.
Включи чистачките. Излезе от паркомястото. Пое по Пийчтрий Стрийт и когато се увери, че е в безопасност, се обади на майка си.
Гласът на Хелън звучеше неестествено.
— Да?
— Добре съм. — Също като Пол, и Клеър бе свикнала да лъже с лекота. — Искам да продължиш да караш към Атънс. Аз съм с около двайсет минути пред теб, така че намали темпото. Спазвай ограниченията.
— У дома ли се прибирам?
— Не, недей. Паркирай до „Тако Стенд“ в центъра, след това отиди пеша до къщата на госпожа Флин. Остави телефона в колата. Не казвай на никого къде ще ходиш. — Клеър си помисли за имейлите, които щяха да бъдат разпратени. Майка ѝ беше в списъка на получателите, което бе емоционалният еквивалент на намушкване в сърцето. — Пратих ти имейл. Вече ще е пристигнал, когато стигнеш у госпожа Флин. Можеш да го прочетеш, но не кликвай върху линка. Ако не ме чуеш до три часа, искам да отидеш и да го покажеш на твоята приятелка, която работи в „Атланта Джърнъл“ — онази, дето пише книги.
— Тя се пенсионира.
— Навярно обаче все още има контакти. Много е важно, мамо. Трябва да я накараш да отвори линка, само не гледай онова, което е там.
Хелън очевидно беше изплашена, ала не каза нищо друго освен едно „Клеър“.
— Не се доверявай на Хъкълбери. Той те е лъгал за Джулия.
— Знам какво има на касетата. — Майка ѝ млъкна за миг, преди да продължи: — Затова не исках никога да я виждаш, защото аз я гледах.
Клеър не мислеше, че е способна на повече болка.
— Как така?
— Аз бях тази, която откри баща ти. — Хелън пак млъкна за момент. Определено спомените бяха мъчителни. — На стола пред телевизора, който работеше. Дистанционното беше в ръката му. Исках да разбера какво е гледал и…
Отново замълча.
Двете знаеха какво беше последното, което Сам Каръл е видял. Единствено Клеър обаче предполагаше, че именно съпругът ѝ му го бе показал. Тази ли беше последната капка, накарала баща ѝ да отнеме собствения си живот? Или Пол му бе помогнал и в това?
— Беше преди много време и мъжът, който го е извършил, вече е мъртъв — каза Хелън.
Клеър отвори уста да възрази, но майка ѝ щеше да научи всичко, когато получеше имейла.
— Помага ли? Това, че знаеш, че е мъртва?
Хелън не ѝ отговори. Беше против смъртното наказание, ала нещо подсказваше на Клеър, че не би се възпротивила някой друг, не правосъдните органи, да убие мъжа, който се е гаврил с дъщеря ѝ.
— Само не ходи при Хъкълбери, става ли? — предупреди я тя. — По-късно ще разбереш защо. Трябва да ми се довериш. Той не е почтен човек.
— Захарче, доверявам ти се цял ден. Та точно сега ли ще се откажа?
Клеър отново помисли за Дий. Хелън беше баба. Заслужаваше да знае. Но бе наясно, че не можеше просто да ѝ съобщи. Майка ѝ щеше да настоява за подробности. Да пожелае да се запознае с Дий, да говори с нея, да я докосне, да я прегърне. Щеше да поиска да разбере защо Клеър я е държала настрана. И тогава щеше да започне да пита за Лидия.
— Скъпа? — изрече Хелън. — Има ли нещо друго?
— Обичам те, мамо.
— И аз те обичам.
Клеър затвори телефона. Хвърли го на седалката до себе си. Хвана волана с две ръце. Погледна часовника на таблото и си позволи да остане така цяла минута, за да се отдаде на скръбта и отчаянието, които не успя да излее на погребението на баща си.