— Добре — каза си. — Добре.
Яростта щеше да ѝ помогне. Да ѝ вдъхне силата да извърши необходимото. Щеше да убие Пол, задето беше показал касетата с Джулия на баща ѝ. Щеше да го убие заради онова, което бе сторил на всички тях.
Дъждът шибаше по предното стъкло и я заслепяваше, но тя продължи да кара, защото единственото ѝ средство срещу Пол беше изненадата. Точно как тази изненада щеше да проработи все още бе загадка за нея. Имаше револвер. Също и патрони с кух връх, които можеха да разкъсат тяло на две.
Помнеше този ден преди цяла вечност, когато бе завела съпруга си на стрелбището. Първото, което управителят каза, беше, че никога не трябва да насочваш оръжие към друг човек, ако не си готов да натиснеш спусъка.
Клеър беше повече от готова. Само не знаеше дали щеше да ѝ се удаде подобна възможност. Съществуваше вероятност да се озове в къщата на Фулър преди Пол. Можеше да паркира колата на майка си между дърветата и да се промъкне до задния вход. Имаше няколко места, на които би могла да се скрие: в една от спалните, в коридора, в гаража.
Освен ако съпругът ѝ вече не беше там. Освен ако не я лъжеше отново и през цялото време не е бил там.
Клеър предполагаше, че има друга къща, но може би тази на Фулър бе единствената, от която Пол се нуждаеше. Обичаше всичко да си остава такова, каквото е. Беше роб на рутината. Използваше една и съща купичка на закуска, една и съща чаша за кафе. Всеки ден щеше да носи все същия стилен черен костюм, ако тя му бе позволила. Той имаше нужда от стабилност. От познати неща.
От таблото се разнесе камбанен звук. Клеър нямаше представа какво означава. Намали. Не можеше двигателят да откаже точно сега. Трескаво затърси светнали предупредителни лампи на таблото, но единствената жълта светлина беше за резервоара, който бе на минимума.
— Не, не, не. — Тѐслата не се нуждаеше от гориво. Пол пълнеше резервоара на беемвето ѝ всяка събота. Не помнеше откога не бе ходила на бензиностанция за друго освен за диетична кола.
Следеше внимателно знаците на магистралата. Намираше се на четиресет и пет минути път от Атънс. Премина покрай няколко изхода, докато не съзря табела за „Хес“.
Караше на изпарения, когато отби към бензиностанцията. Дъждът беше намалял, ала небето все още тъмнееше от буреносни облаци, а въздухът бе станал хапещо студен. Извади последните пари от Хелън. Нямаше никаква представа колко галона можеше да поеме фордът. Даде на човека зад щанда четиресет долара, надявайки се на най-доброто.
Една млада двойка стоеше до очукан седан, когато Клеър се върна обратно при колата. Опита се да не им обръща внимание, докато пълнеше резервоара с гориво. Караха се за пари. Двамата с Пол никога не се бяха разправяли за пари, понеже той винаги имаше. В началото споровете им бяха предимно за това, че правеше прекалено много за нея. Задоволяваше всяка нейна потребност. Приятелите ѝ все повтаряха: Пол се грижи за всичко.
Помпата изщрака.
— Мамка му. — Клеър поля ръката си с бензин. Миризмата беше неприятна. Отвори багажника, съпругът ѝ бе набавил същия комплект за спешни случаи и за автомобила на Хелън. Извади раницата и намери в нея пакет кърпички. Имаше ножица, но тя скъса целофана със зъби. Погледна към разпръснатите неща в багажника, докато търкаше ръката си да я изчисти от бензина.
В ранните години на брака им Пол страдаше от един повтарящ се кошмар. Единствено тогава го бе виждала изплашен.
Не, не изплашен. А ужасѐн.
Кошмарът не го навестяваше често, може би два-три пъти годишно, но съпругът ѝ се будеше с писъци, ръцете и краката му деряха въздуха, устата му зееше, мъчейки се да поеме въздух, защото сънуваше, че гори жив, по същия начин, по който майка му беше изгоряла при автомобилната катастрофа, отнела живота на двамата му родители.
Тя разгледа съдържанието на багажника.
Сигнални ракети. Книга с меки корици. Водоустойчив кибрит. Четиригалонова туба с бензин.
Пол наистина се беше погрижил за всичко.
Сега бе ред на Клеър да се погрижи за него.
Двайсет и втора глава
Дъждът все още не беше стигнал до Атънс, когато Клеър мина през центъра. Силен вятър фучеше из улиците. Студентите, увити в шалове и палта, бързаха да си купят нещо за обяд между часовете. Повечето тичаха, за да изпреварят прииждащата буря. Всички виждаха мрачния хоризонт: тежките черни облаци, които пълзяха от Атланта.
Клеър бе позвънила на Хелън, за да разбере с колко време разполага. Майка ѝ се намираше близо до Уиндър, на около трийсет минути от тук. Имаше злополука на седемдесет и осми път, която ѝ осигуряваше десетина минути повече. За щастие, Хелън веднага я бе уведомила, така че когато Пол се обадеше, щеше да му обясни защо точката на айфона на Лидия бе спряла да се движи.