Караше по същия път до Уоткинсвил, по който бяха минали със сестра ѝ преди ден. Едва не изпусна отбивката за къщата на Пол. Намали скоростта, понеже не бяха само Джейкъб Мейхю и Харви Фолк, от които трябваше да се опасява. Карл Хъкаби все още беше шериф. Разполагаше със заместници и не се знаеше от коя страна на закона са.
Също така бе запознат отблизо със случващото се в къщата на Фулър.
Клеър съзнаваше, че не бива да оставя колата на видно място. Отклони се от пътя и пое между гъстите редици дървета. Гумите подскачаха и протестираха срещу неравния терен. Страничните огледала се прибраха. Металът изскърца, когато кората на един бор одра боята. Навлезе колкото се може по-навътре в гората, след което се измъкна през прозореца, защото се бе заклещила като в капан. Бръкна вътре, за да вземе револвера.
Усещаше оръжието някак по-тежко. По-смъртоносно.
Остави отворената кутия с патрони на покрива на колата. Вадеше ги един по един и внимателно ги нареждаше в барабана.
— За Джулия — каза, хващайки първия. — За татко. За мама. За Лидия.
Взря се в последния, останал в дланта ѝ. Този ѝ се струваше най-тежък от всички — лъскав месинг с опасен черен връх, който щеше да се пръсне, когато се вреже в меката плът.
— За Пол — прошепна. Гласът ѝ звучеше дрезгав и отчаян.
Последният куршум щеше да е за съпруга ѝ, умрял преди много време, още когато е бил момче и баща му го е завел в хамбара за първи път. Още когато ѝ беше казал, че е имал щастливо детство. Още когато се бе изправил пред мировия съдия и се бе заклел, че ще я обича и почита до края на живота си. Още когато толкова убедително държеше ръката ѝ в уличката и се преструваше, че умира.
Този път нямаше да се преструва.
Клеър щракна барабана на мястото му. Провери оръжието, като насочи дулото право напред и обгърна спусъка с пръст. Пробва да дръпне петлето с палец.
Ето какъв беше планът: да излее бензин около къщата на Фулър — само около спалните, предната веранда и под банята, понеже би могла да се обзаложи, че Пол държи Лидия в гаража, и искаше запалителната течност да е колкото се може по-далеч от сестра ѝ. След това да драсне клечката. Съпругът ѝ щеше да надуши пушека или да чуе пращенето на пламъците. И да се ужаси, тъй като огънят бе единственото, от което се страхуваше. Клеър щеше да го чака с вдигнато оръжие и щом изскочеше от къщата, да го застреля пет пъти, по един куршум за всеки от тях.
После щеше да побегне към гаража и да спаси Лидия.
Планът бе рискован и най-вероятно пълна лудост. Беше ѝ съвършено ясно. Също така знаеше, че буквално си играе с огъня, ала не можеше да измисли нищо друго, което да изкара Пол от къщата, и то в такова състояние, та да ѝ осигури достатъчно време да действа.
Знаеше, че трябва да стане бързо, защото не беше сигурна, че ще натисне спусъка, ако му мислеше много-много.
Клеър не беше Пол. Не можеше толкова спокойно да отнеме човешки живот, дори и от него да бе изцедено всичко човешко.
Затъкна оръжието отпред в дънките. Дулото не беше дълго, но барабанът се забиваше в бедрената ѝ кост. Премести го в средата, точно до ципа, така обаче стана по-зле. Най-накрая го сложи отзад на кръста. Бабешките гащи, които майка ѝ бе купила, се увиха около барабана. Дулото опря в цепката на задника ѝ, което не беше особено приятно, ала никой от джобовете ѝ не бе достатъчно дълбок, а знаеше, че ако Пол видеше оръжието, щеше да бъде прецакана.
Отвори багажника. Дръпна ципа на раницата и потърси фолиевото одеяло. Пакетът бе малък, но когато го разгъна, видя, че е с размерите на голяма пелерина. Водоустойчивият кибрит беше над сигналните ракети, които пък бяха над дебела книга с меки корици.
„Събрани поеми на Пърси Биш Шели“.
Както би казала Хелън, поетите не са единствените непризнати законодатели на света.
Клеър уви принадлежностите си в одеялото. Отвори четирите кутии с вода. Ризата ѝ още бе влажна от бягането под дъжда и все пак се поля цялата. Студената течност сякаш я прониза, ала въпреки това се увери, че е намокрила главата, гърба и всеки сантиметър от ръкавите чак до закопчаните маншети. Изсипа остатъка върху крачолите на дънките.
Взе одеялото и четиригалоновата туба.
Бензинът се плискаше вътре в широкия пластмасов съд, докато го влачеше през гората. Дъждовна мъгла бе уловена като в капан между короните на дърветата. Чу далечния грохот на гръмотевица, който ѝ се стори подходящ за фон предвид онова, което ѝ предстоеше да извърши. Присви очи. Небето ставаше все по-мрачно с всяка изминала минута, но успя да различи светлосиния Кадилак, паркиран зад една редица дървета.