Хукна към къщата. Запали и другата ракета и я хвърли под главната спалня. Чу се свистене, вдигна се облак горещ въздух и пламъците плъзнаха по бензинената следа към шперплата на прозореца.
Жегата се усилваше, но Клеър трепереше. Върна се до отправната си точка и уви одеялото около раменете си. Набръчканата материя едва покри горната част на тялото ѝ. Погледна към небето. Облаците се движеха бързо. Дъждът вече падаше на едри, тежки капки. Не му обръщаше внимание. Наблюдаваше едната страна на къщата, за да се увери, че огънят е лумнал. Бял пушек започна да се издига на спирала във въздуха. Оранжеви пламъци плъпнаха под шперплата.
Трета стъпка: в ход.
Клеър грабна тубата с бензина и се втурна към задната веранда. Спря на три метра, точно срещу стъпалата. Остави я на земята. Извади револвера. Отпусна ръка, държейки оръжието с обърнато надолу дуло.
Зачака.
Вятърът смени посоката си. Пушекът я лъхна в лицето. Цветът му се бе променил от бял на черен. Тя не знаеше какво означава това. Спомни си един телевизионен филм, където разликата в цвета беше важен елемент от интригата, но също така се сети и за статия, в която се казваше, че цветът на пушека зависи от онова, което гори.
Нещо въобще гореше ли? Не виждаше повече пламъци. Само издигащия се стълб черен пушек. Чакаше Пол да побегне с писъци навън.
Мина цяла минута. После още една. Стисна револвера по-силно. Едва потисна пристъп на кашлица. Вятърът духна по посока на пътя. Още една минута. И още една. Ушите ѝ бучаха от прииждащата кръв, сърцето ѝ заплашваше да изскочи от гърдите.
Нищо.
— Мамка му — процеди през зъби. Къде се беше дянал огънят? Дъждът не бе достатъчен да намокри тревата, камо ли да изгаси горяща сграда. Дори ракетата продължаваше да пламти.
Клеър не отместваше поглед от задната врата, докато правеше няколко крачки, за да провери какво се случва отстрани на къщата. Пушекът излизаше изпод шперплата като цвете от въгленов прах. Дали огънят не беше в стените? Дървеният материал бе стар и сух. На повече от шейсет години. Беше виждала хиляди чертежи на подобни стени: външната облицовка, тънките дървени плоскости за усилване, дебелия слой изолация между дървените стойки, гипсокартона. Имаше поне петнайсет сантиметра материал между вътрешната и външната стена, предимно дърво, повечето пропито с бензин. Защо огънят все още не бе обхванал цялата къща?
Изолацията.
Пол беше сменил всички прозорци. Вероятно бе махнал стария гипсокартон от стените и бе използвал противопожарна изолационна пяна, защото независимо какво си мислеше Клеър, съпругът ѝ винаги беше с едни шибани гърди пред нея.
— Майка му стара — процеди отново тя.
Сега какво?
Тубата. Вдигна я. Все още имаше малко бензин вътре. Хартията бе попила по-голямата част. Това беше единственият ѝ резервен план: да запали фитила и да хвърли тубата на покрива.
И после какво? Да гледа как няма да пламне и той? Смисълът да предизвика пожар във формата на полумесец бе да накара Пол да хукне да бяга през задния вход. Ако чуеше нещо откъм покрива, можеше да излезе през предната или дори през гаражната врата. Или просто да не обърне внимание на шума и да сметне, че е паднал някой клон, или изобщо да не го долови, зает с онова, което причиняваше на Лидия.
Клеър остави тубата на земята. Отвори телефона. Набра „Информация“ и попита за домашния номер на Бъкминстър Фулър. Натисна бутона, за да осъществи връзката.
Кухненският телефон започна да звъни. Звукът беше като шило за лед в ухото ѝ. Потупваше крака си с дулото на револвера, докато слушаше звъненето. Едно. Две. Три. По същото време вчера седеше на задната веранда като послушно дете и чакаше Пол да ѝ се обажда на всеки двайсет минути, за да ѝ каже дали сестра ѝ е все още жива, или не.
Съпругът ѝ вдигна на петото позвъняване.
— Ало?
— Аз съм. — Говореше тихо. Можеше да го види през счупеното стъкло на вратата на кухнята. Стоеше с гръб към нея. Нямаше пушек в помещението, нито следа от огън. Беше си свалил червения суичър. Плешките му стърчаха под тънката материя.
— Защо се обаждаш на този телефон? — сопна ѝ се той.
— Къде е Лидия?
— Наистина почна да ми писва постоянно да питаш за сестра си.
Вятърът пак бе променил посоката си. Пушекът пареше в очите ѝ.
— Гледах необработените филми.
Пол не отвърна нищо. Вдигна очи към тавана. Дали беше помирисал пушека?
— Знам, Пол.
— Какво си мислиш, че знаеш? — Опита се да опъне кабела, за да надникне в коридора.
Някакъв проблясък привлече погледа на Клеър. Един пламък се стрелна като пръст от софита74 в банята. Взря се отново в Пол. Телефонът го беше приковал в кухнята.