— Знам, че ти си маскираният.
Съпругът ѝ пак не отвърна нищо.
Тя наблюдаваше как огненият пръст се превръща в ръка. Софитът почерня. Дървото се покри със сажди.
— Знам, че има снимки на Джони Джаксън на флашката. Знам, че си искаш списъка с клиенти, за да продължиш бизнеса си.
— Къде си?
Сърцето ѝ подскочи от вълнение, докато наблюдаваше как огънят пълзи по шперплата на прозореца в банята.
— Клеър?
Пол не говореше по телефона. Стоеше на верандата и гледаше нагоре. Пушекът се виеше над покрива. Не изглеждаше ужасѐн. А слисан.
— Какво си направила?
Клеър хвърли телефона. Все още държеше револвера с дулото надолу. Той сведе очи към ръката ѝ. Видя, че има оръжие. Сега беше моментът да го вдигне, да го насочи към него, да дръпне петлето. Трябваше да действа бързо. Да застане стабилно. Трябваше да е готова да натисне спусъка, преди кракът му да стъпи вън на двора.
Пол слезе по трите стъпала. Помнеше как слизаше по стълбите у дома. Как ѝ се усмихваше сутрин и ѝ казваше колко е красива, целуваше я по бузата, оставяше ѝ бележки в аптечката и ѝ изпращаше забавни съобщения през деня.
— Да не си запалила къщата? — попита. Не можеше да повярва и тайничко бе доволен, звучеше по същия начин, както като му се обади от полицейския участък и му каза, че се нуждае от пари за гаранцията.
— Клеър?
Не можеше да помръдне. Това беше съпругът ѝ. Това беше Пол.
— Откъде го взе? — Той посочи към оръжието. Отново изглеждаше по-скоро изненадан, отколкото притеснен. — Клеър?
Планът. Не биваше да забравя плана. Огънят започваше да се разраства. Револверът бе в ръката ѝ. Трябваше да издърпа петлето. Да насочи оръжието към лицето на Пол. Да натисне спусъка. Да натисне спусъка. Да натисне спусъка.
— Лидия е добре. — Стоеше толкова близо до нея. Можеше да усети неприятната миризма на потта му. Брадата му бе станала още по-голяма. Бе свалил дебелите очила. Виждаше очертанията на тялото му под бялата тениска.
Тя беше целувала това тяло. Беше прокарвала пръсти през космите на гърдите му.
Той се извърна към къщата.
— Май се разпространява бързо.
— Огънят те ужасява.
— Да, когато е достатъчно близо, за да ме изгори. — Пол не изрече очевидното: че се намира навън, че вали, че разполага с акри земя, където би могъл да избяга и да потърси спасение от пламъците. — Слушай, огънят няма да е толкова слаб още дълго. Дай ми флашката и ще си тръгна. Можеш да влезеш вътре и да освободиш Лидия. — Дари я със сладката си, непохватна усмивка, която ѝ казваше, че се е погрижил за всичко. — Ще видиш, че не съм я наранил, Клеър. Спазих си обещанието към теб. Винаги си спазвам обещанията към теб.
Тя имаше чувството, че наблюдава отстрани как вдига ръка, за да го докосне по бузата. Кожата му беше студена. Тениската му бе прекалено тънка. Трябваше му яке.
— Мислех си…
Пол я погледна в очите.
— Какво?
— Мислех си, че аз съм те избрала.
— Разбира се, че си. — Дланите му нежно обгърнаха лицето ѝ. — Избрахме се взаимно.
Клеър го целуна. Наистина го целуна. Той изстена. Дъхът му спря, когато езиците им се докоснаха. Ръцете му затрепериха върху лицето ѝ. Усещаше как бие сърцето му. Бе същото както винаги, а тя вече знаеше, че винаги е било една голяма лъжа.
Дръпна петлето. Натисна спусъка.
Изстрелът отекна наоколо.
Кръв плисна по врата ѝ.
Пол падна на земята. Пищеше. Звукът беше див, плашещ. Той стискаше коляното си или поне онова, което бе останало от него. Патронът с кух връх беше минал през капачката и бе разкъсал глезена. Бели кости, сухожилия и хрущяли висяха като кървави късове от раздран наниз.
— Това беше за мен — каза Клеър. Пъхна револвера отзад в дънките си. Грабна фолиевото одеяло. Тръгна към къщата.
Спря се.
Огънят бе обхванал лявата ѝ част. Пламъците пъплеха към кухненската стена. Искри летяха към тавана. От жегата се пръскаха стъкла. Телефонът се бе стопил. Подът беше черен. Пушекът бе увиснал като бял памук във въздуха. Оранжеви и червени пламъци бяха погълнали дневната и упорито настъпваха към коридора.
Към гаража.
Вече беше прекалено късно. Не можеше да влезе. Истинска лудост бе да се опита да помогне на Лидия. Щеше да умре. Двете щяха да умрат.
Клеър си пое дълбоко въздух и се втурна вътре в къщата.
Двайсет и трета глава
— В гаража съм! — Лидия се помъчи да се освободи от мишите опашки, но без успех, докато ярките червени пламъци облизваха отсрещния край на коридора. — Помогнете ми!
Тя беше чула изстрела. Беше чула някакъв мъж да пищи.