Пол, помисли си. Моля те, боже, нека да е Пол.
— Тук съм! — провикна се. Напъна се да се изтръгне от стола. Бе изгубила всякаква надежда, преди телефонът да позвъни, преди изстрела.
— Помощ! — изкрещя тя.
Дали знаеха за пожара? Дали полицаите слагаха белезници на Пол в този момент, когато би трябвало да побързат да влязат вътре в къщата? Той бе оставил вратата отворена. Лидия можеше да види променящото се естество на огъня. Кротките блещукащи езици се бяха превърнали в нажежени до бяло пламъци, които вече захапваха стените. Килимът се бе свил. Парчета мазилка падаха от тавана. През тесния коридор нахлуваше пушек и жега. Ръцете ѝ бяха горещи. Коленете ѝ бяха горещи. Лицето ѝ беше горещо.
— Моля ви! — изпищя тя. Огънят се разпространяваше много бързо. Не знаеха ли, че е тук? Не виждаха ли, че пламъците излизат на покрива?
— Тук съм! — извика отново. — В гаража съм!
За пореден път се опита да се изскубне, ала напразно. Не можеше да умре по този начин. Не и след онова, което беше преживяла. Искаше да види Рик още веднъж. Искаше да прегърне Дий. Искаше да каже на Клеър, че наистина ѝ е простила. Искаше да каже на майка си, че я обича, че Пол беше убил Сам, че баща ѝ не се беше самоубил, че бе обичал всички толкова много и…
— Моля ви! — провикна се толкова силно, че се задави. — Помогнете ми!
В дъното на коридора се появи някаква фигура.
— Тук! — задъхваше се Лидия. — Тук съм!
Фигурата се приближаваше още и още.
— Помощ! — проплака тя. — Помогнете ми!
Клеър.
Това беше Клеър.
— Не, не, не! — Лидия се паникьоса. Защо Клеър? Къде беше полицията? Какво бе сторила сестра ѝ?
— Лидия! — Клеър бягаше приведена, стараейки се да се промъкне под пушека. Фолиевото одеяло бе метнато над главата ѝ. Огънят настъпваше подире ѝ — оранжеви и червени като нажежени тухли пламъци, които поглъщаха стените и събаряха парчета мазилка от тавана.
Защо Клеър? Къде бяха пожарникарите? Къде бяха полицаите?
Лидия трескаво се взираше във вратата, чакаше още хора да нахлуят. Мъже с тежко огнеустойчиво облекло. С шлемове и кислородни маски. Мъже с брадви.
Нямаше никой друг. Само Клеър. Лудата, импулсивна, глупава Клеър.
— Какво си сторила? — пропищя Лидия. — Клеър!
— Всичко е наред — отвърна ѝ с писък сестра ѝ. — Ще те спася.
— Господи! — Лидия виждаше как огънят сваля боята от стените. Димът изпълваше гаража. — Няма ли други?
Клеър взе ножа от масата. Сряза мишите опашки.
— Върви! — Лидия я избута. — Прикована съм за стената! Трябва да тръгваш!
Сестра ѝ се пресегна зад стола. Щракна нещо. Веригата падна като колан.
За момент Лидия остана прекалено зашеметена, за да помръдне. Беше свободна. След почти двайсет и четири часа, най-накрая беше свободна.
Свободна да изгори жива.
— Хайде! — Клеър погледна отворената врата, ала пламъците вече бяха погълнали единствения им път навън, към спасението. Бяха стопили пластмасовите лайстни по стените. Мекият килим се беше набръчкал като език.
— Не! — изкрещя Лидия. — По дяволите, не! — Не можеше да умре по този начин. Не и след като бе преживяла мъченията на Пол. Не и след като си бе помислила, че би могла да се измъкне.
— Помогни ми! — Клеър блъсна ролетната врата. Металът издаде дрънчащ звук, който прониза тъпанчетата на Лидия. Клеър се засили и отново блъсна вратата, но сестра ѝ я сграбчи за ръката.
— Какво си сторила? — изрева тя. — Ще умрем!
Клеър издърпа ръката си. Прибяга до дървените рафтове. Събори видеокасетите на пода. Изтръгна рафтовете от конзолите.
— Клеър! — провикна се Лидия. Сестра ѝ беше окончателно полудяла. — Клеър! Спри!
Клеър грабна козия крак от пода. Стовари го като бейзболна бухалка в стената. Чукът заседна в гипсокартона. Тя го извади и замахна отново.
Гипсокартон.
Лидия гледаше сестра си глуповато, докато се мъчеше да разбие стената. Както всичко останало в гаража, бетонената стена бе само декор за шоуто. Истинските стени бяха от гипсокартон и дървени стойки, отвъд стойките имаше облицовка, а отвъд облицовката се простираше свободата.
Лидия измъкна козия крак от ръцете на Клеър. Всеки мускул на тялото ѝ виеше, когато вдигна петкилограмовия лост над главата си. Напрегна се и заби чука с всичка сила. Замахна отново и отново, докато гипсокартонът не изчезна и твърди парчета пяна не се посипаха като сняг. Тя не се отказваше. Пяната взе да се топи. Металният лост потъваше в нея, сякаш бе масло.
— Давай с ръце! — провикна се Клеър.
Загребаха с шепи димящата пяна. Лидия си изгори пръстите. Пяната се втечняваше и изпускаше парливи химикали във въздуха. Започна да кашля. Двете кашляха. Пушекът в гаража ставаше все по-гъст. Лидия едва виждаше какво правят. Огънят настъпваше. Горещината лизна гърба ѝ и тя усети как се изприщва. С неистови движения продължаваше да вади врящата изолация. Това нямаше да проработи. Отнемаше прекалено много време.