— Мърдай! — Лидия се дръпна доколкото ѝ бе възможно и се засили към стената. Почувства как рамото ѝ се вряза в облицовката. Отстъпи назад и се впусна отново, стараейки се да улучи пространството между дървените стойки, за да стигне до външната част на стената.
И пак, и пак…
Клеър изкрещя:
— Не се получава!
Но всъщност се получаваше.
Лидия усети как дъските се пропукват под тежестта ѝ. За пореден път отстъпи назад. Дневна светлина се прокрадна през строшеното дърво.
Стовари цялата си тежест върху стената. Тя поддаде. Нещо в рамото ѝ се изметна и изхрущя. Ръката ѝ увисна безполезна до тялото. Вдигна крак, риташе с всяка капка останала ѝ сила, докато пироните на дървените дъски не изхвръкнаха. Пушекът започна да излиза навън. Обърна се, за да потърси Клеър.
— Помогни ми! — Бе награбила видеокасети с две ръце. Огънят бе толкова близо, че сестра ѝ сякаш флуоресцираше. — Трябва да ги изнесем!
Лидия я сграбчи за яката и я избута към тесния отвор. Тя не можа да се провре през пролуката с касетите. С един удар Лидия ги събори от ръцете ѝ. Отново я бутна. Хлъзгаше се. Обувките ѝ се топяха. Тласна я силно още веднъж. Клеър полетя навън. Сестра ѝ я последва. Двете се строполиха тежко на алеята.
Чистият въздух беше шок за организма на Лидия. Ключицата ѝ се удари в бетона. Имаше чувството, че в гърлото ѝ се заби нож. Завъртя се по гръб. Отвори уста да си поеме въздух.
Видеокасетите заваляха около нея. Тя ги перна настрани. Болеше я толкова много. Всичко я болеше толкова много.
— Побързай! — Клеър стоеше на колене. Пъхаше ръка в отвора и вадеше касети. Единият от ръкавите на ризата ѝ пламна. Тръсна го и продължи. Лидия се опита да стане, но лявата ѝ ръка беше отказала. Болката бе непоносима, ала успя да се изправи с помощта на дясната. Сграбчи Клеър за ризата и се помъчи да я издърпа.
— Не! — Сестра ѝ не преставаше да бърка вътре за още касети. — Трябва да ги извадим. — Събираше ги с две ръце, също както събираше пясък, за да прави замъци на плажа. — Лиди, моля те!
Лидия коленичи до нея. Едва можеше да види на повече от няколко сантиметра пред себе си. Пушекът се точеше през отвора. Жегата ги задушаваше. Усети нещо да пада на главата ѝ. Помисли си, че е искра от пожара, но беше дъжд.
— Има само още няколко! — Клеър упорстваше. — Отдалечи ги от къщата!
Лидия започна да ги хвърля на алеята със здравата си ръка. Бяха толкова много. Очите ѝ пробягваха по датите на етикетите и знаеше, че това са датите на изчезване на жертвите, а тези жертви имаха семейства, които нямаха представа защо и как сестрите им, дъщерите им са били отвлечени.
Клеър падна назад, когато пламъците изригнаха навън. Лицето ѝ беше черно от сажди. Огънят най-накрая бе погълнал гаража. Лидия я сграбчи за яката и я изтегли далеч от къщата. Клеър залитна, опитвайки се да се изправи. Стопените ѝ обувки се свлякоха от краката ѝ. Блъсна се в Лидия. Ударът изпрати доволна порция болка в рамото на сестра ѝ, ала това не беше нищо в сравнение със сухата кашлица, разтърсваща тялото ѝ. Наведе се и повърна черна вода с вкус на пикня и цигарена пепел.
— Лиди… — Клеър я потърка по гърба.
Лидия зина и избълва нова черна струя, която накара стомахът ѝ да се сгърчи. За щастие, нямаше повече. Избърса устата си. Изправи се. Затвори очи, за да се пребори със световъртежа.
— Лидия. Погледни ме.
Сестра ѝ се насили да отвори очи. Клеър стоеше с гръб към гаража. Зад нея бушуваха пламъци, но тя се взираше в Лидия, а не в този ад. Притискаше пръсти до устните си. Изглеждаше покрусена.
Лидия можеше само да гадае каква гледка представлява: раните, белезите, изгарянията от ток.
— Какво ти е сторил? — възкликна тя.
— Добре съм — отвърна сестра ѝ, защото трябваше да бъде добре.
— Какво ти е причинил? — Клеър се тресеше цялата. Сълзите ѝ образуваха бели вадички в саждите по лицето. — Той ми обеща, че не ще те нарани. Обеща ми.
Лидия поклати глава. Не можеше да говори сега. Нямаше значение. Нищо нямаше значение.
— Ще го убия. — Босите крака на Клеър защапаха ядно, когато тръгна да заобиколи къщата.
Лидия я последва, като се опитваше да държи безполезната си лява ръка неподвижна. При всяка крачка я пронизваше болката в ключицата. Цялата бе набита с прах. Дъждът бе превърнал саждите по кожата ѝ в мокра, черна пепел.
Клеър беше току пред нея. Затъкнала револвера отзад в дънките си. Лидия разпозна оръжието, но не и лекотата, с която сестра ѝ го извади, дръпна петлето и насочи дулото към мъжа, който лазеше по земята.