Пол се беше отдалечил на пет-шест метра от къщата. Ивица черна кръв показваше откъде бе пропълзял през мократа трева. Дясното му коляно беше кървава каша. Глезенът му бе разкъсан. Долната половина на крака му — извита под неестествен ъгъл. Кости, сухожилия и мускули лъщяха на светлината на все още бушуващите пламъци.
Клеър бе насочила револвера към лицето му.
— Шибан лъжец.
Съпругът ѝ продължи да лази, опирайки се на лакти, за да се отдалечи от пожара.
Клеър го следваше с оръжието.
— Каза, че не си я наранил.
Пол поклати глава, но не спираше да пълзи.
— Обеща ми.
Най-накрая погледна нагоре.
— Обеща — процеди Клеър. Звучеше ядосана, сломена и бясна.
Той съумя да свие рамене.
— Поне не я чуках.
Клеър дръпна спусъка.
Лидия изпищя. Звукът от изстрела беше оглушителен. Куршумът разкъса едната страна на врата на Пол. Ръката му веднага притисна раната. Той падна по гръб. Между пръстите му течеше кръв.
— Господи — изпъшка Лидия. — Господи… — Това бе единственото, което можеше да произнесе.
— Клеър… — Гласът на Пол гъргореше. — Повикай линейка.
Тя насочи револвера към главата му. Взираше се в него без следа от емоции в погледа.
— Лъжливо лайно.
— Не! — Лидия сграбчи ръката на сестра си в мига, когато дръпна спусъка. Куршумът не попадна в целта. Усети отката в китката на Клеър и в своята собствена.
Сестра ѝ се опита да се прицели отново.
— Не. — Лидия отмести ръката ѝ. — Погледни ме.
Клеър нямаше намерение да пуска револвера. Очите ѝ блестяха. Намираше се някъде другаде, където беше мрачно и опасно, и единственият изход от тази бездна бе да убие съпруга си.
— Погледни ме — повтори Лидия. — Той знае къде е Джулия.
Клеър не отделяше очи от него.
— Клеър… — Лидия се стараеше да говори ясно. — Пол знае къде е Джулия.
Сестра ѝ поклати глава.
— Той ми каза — настояваше Лидия. — Каза ми го там, в гаража. Той знае къде е. Наблизо е. Каза ми, че все още я посещава.
Клеър поклати глава.
— Лъже.
— Не лъжа — отвърна Пол. — Знам къде е.
Тя понечи да насочи отново оръжието към главата му, ала Лидия я спря.
— Нека опитам аз, става ли? Разреши ми да пробвам. Моля те. Моля те.
Клеър отпусна ръка.
Лидия следеше сестра си с крайчеца на окото, докато коленичеше. Болката едва ѝ позволяваше да диша. Имаше чувството, че всяко движение забива остър нож в рамото ѝ. Избърса потта от челото си. Надвеси се над Пол.
— Къде е Джулия?
Той не я погледна. Интересуваше се само от Клеър.
— Моля те — умоляваше я. — Обади се за линейка.
Тя поклати глава.
— Кажи ни къде е Джулия и ще се обадим — не се отказваше Лидия.
Пол присви очи. Дъждът замеряше лицето му. Пръскаше го. Изливаше се върху него.
— Обади се за линейка — повтори. — Моля те.
Моля те. Колко пъти Лидия го бе молила в гаража? Колко пъти ѝ се беше изсмивал?
— Клеър…
— Къде е тя? — попита пак Лидия. — Каза, че е близо. В Уоткинсвил ли е? В Атънс ли е?
— Клеър, моля те — настояваше Пол. — Трябва да ми помогнеш. Това е сериозно.
Съпругата му държеше оръжието вяло отпуснато до тялото си. Гледаше към къщата, взираше се в огъня. Устните ѝ стиснати в тънка линия. Очите ѝ като на диво животно. Тя беше на път да се пречупи. Лидия само не знаеше по какъв начин.
Отново се наведе над Пол.
— Кажи ми. — Опита се да не допуска и следа от умолителен тон в гласа си. — Каза, че знаеш къде е. Каза, че си я посещавал.
… изгнили кости, дълги кичури мръсна руса коса и онези глупави украшения…
— Клеър? — Пол губеше прекалено много кръв. Кожата му бе станала восъчнобяла. — Клеър, моля те… просто ме погледни.
Лидия не можеше да пилее време. Заби пръсти в разкъсаното му коляно.
Виковете на Пол раздраха въздуха. Нямаше да го пусне. Продължи да натиска, докато ноктите ѝ не застъргаха жива кост.
— Кажи ни къде е Джулия.
Той изсъска през зъби.
— Кажи ни къде е!
Забели очи. Тялото му започна да се гърчи. Лидия си махна ръката.
Пол зяпна, за да си поеме въздух. От устата му се точеше жлъчка и розова кръв. Притисна лице в земята. Гърдите му не можеха да се напълнят с въздух. Издаде задавен звук. Плачеше.
Не, не плачеше.
Смееше се.
— Не го носиш в себе си. — Кърваво-белите му зъби се показаха между мокрите устни. — Нищо и никаква дебела кучка.
Лидия отново заби пръсти в коляното му. Усещаше как кокалчетата ѝ мачкат парчета натрошена кост. Този път Пол изпищя толкова силно, че гласът му секна. Устата му беше отворена. Гласните му струни не успяваха да произведат никакъв звук.