Сърцето му щеше да се разхлопа. Пикочният му мехур щеше да се изпразни. Червата му щяха да потекат. Душата му щеше да умре.
Лидия знаеше, защото Пол я бе накарал да пищи по същия начин в гаража.
Той започна пак да се гърчи. Ръцете му бяха вдървени. Дланта му притисна още по-силно раната на врата. Между пръстите му течеше тъмночервена кръв.
— Имам аптечка в колата — каза Клеър. — Можем да превържем врата му, за да удължим агонията. — Тонът ѝ беше напълно нормален, почти същия като на Пол вътре в гаража. — Или да го изгорим жив. В тубата остана малко бензин.
Лидия знаеше, че сестра ѝ е ужасяващо сериозна. Вече бе стреляла два пъти по съпруга си. Щеше да го екзекутира, ако не я беше спряла. Сега искаше да го измъчва, да го изгори жив.
Какво правеше самата тя? Погледна ръката си. Пръстите ѝ бяха целите изчезнали в онова, което бе останало от коляното на Пол. Чувстваше как всеки негов тремор резонира направо в сърцето ѝ.
В душата ѝ.
Положи усилие да издърпа ръката си. Да му отнеме болката беше едно от най-трудните неща, които някога бе правила. Но независимо какъв ад бе стоварил Пол Скот върху нея и семейството ѝ, нямаше намерение да се превръща в негово копие, нито пък да позволи на сестра си да го стори.
— Къде е тя, Пол? — Лидия се опита да се обърне към частицата човешкост, която му бе останала. — Така или иначе, ще умреш. Въпрос на време е. Кажи ни къде е Джулия. Направи едно добро нещо, преди да си заминеш.
От устата му текна струя кръв. Той вдигна очи към Клеър.
— Наистина те обичах.
— Къде е тя? — не преставаше да повтаря Лидия.
Пол не отместваше поглед от съпругата си.
— Ти си единственото добро нещо, което съм сторил някога.
Клеър бе стиснала здраво побелелите си устни. Потупваше дулото на оръжието в крака си.
— Погледни ме — настоя той. — Моля те, за последен път.
Тя поклати глава. Вторачи се в полето зад къщата.
— Знаеш, че те обичам. Ти беше единствената нормална част от мен.
Клеър отново поклати глава. Плачеше. Дори в този дъжд Лидия можеше да види стичащите се по лицето ѝ сълзи.
— Никога нямаше да те изоставя. — Пол също плачеше. — Обичам те. Уверявам те, Клеър. Обичам те и ще те обичам до сетния си дъх.
Тя най-накрая погледна към съпруга си. Устата ѝ се отвори, ала само за да си поеме въздух. Очите ѝ сновяха напред-назад, сякаш не можеше да разбере какво стои пред нея.
Някогашния Пол ли виждаше в този момент, неуверения студент, който отчаяно копнееше да го обича? Или мъжа, снимал онези филми? Мъжа, дето двайсет и четири години бе пазил мрачната тайна, която не даваше мира на семейството ѝ?
Пол протегна ръка към Клеър.
— Моля те. Умирам. Извикай линейка. Моля те.
За кой ли път тя поклати глава, но Лидия усещаше, че решителността ѝ се пропуква.
Пол също го забеляза.
— Моля те — отрони.
Бавно, неохотно, Клеър коленичи до него. Пусна оръжието на тревата. Положи ръка върху неговата. Помогна му да притисне раната, помогна му да остане жив.
Той се закашля. Плюеше кръв. Стегна хватката си върху разкъсания врат.
— Обичам те. Не искам да го забравяш, винаги ще те обичам.
Клеър възпря един хлип. Погали го по бузата. Отметна косата от очите му. Дари го с тъжна усмивка и изрече:
— Тъп задник. Знам, че си хвърлил Джулия в кладенеца.
Лидия щеше да пропусне шокираното изражение на Пол, ако не се бе вторачила в лицето му. Физиономията му бързо доби доволен вид.
— Господи, винаги си била толкова умна.
— Бях, нали? — Все още беше надвесена над него. Лидия си помисли, че ще го целуне, но вместо това тя отлепи ръката му от раната. Той се опита да се възпротиви, ала Клеър стискаше здраво дланта му. Блъсна го отново по гръб. Силата му се бе стопила. Не можеше да спре кръвта. Не можеше да спре Клеър. Тя го яхна. Стегна като в менгеме двете му китки. Не отделяше очи от неговите, изпиваше всяка промяна, която прекосеше лицето му — изумлението, страха, отчаянието. Сърцето му биеше неистово. Всеки удар изкарваше навън нова доза прясна артериална кръв. Клеър не отмести поглед, когато устата му зина или когато дъждът закапа в гърлото му. Не отмести поглед и когато струите кръв се превърнаха в постоянен поток. Когато ръцете му се отпуснаха. Когато мускулите му отказаха. Когато тялото му стихна. Дори когато единственото доказателство, че е още жив, беше тежкото хриптене и розовите мехури между устните му, Клеър не се извърна.
— Виждам те — каза му тя. — Виждам те кой си.
Лидия стоеше онемяла. Не можеше да повярва какво се случва пред очите ѝ. Какво бе позволила да стори сестра ѝ. Никога не ще успееха да се възстановят от това. Нямаше начин Клеър да го превъзмогне.