— Хайде — подкани я тя. Изправи се. Избърса кървавите си ръце в дънките, сякаш тъкмо идваше от градината.
Лидия още не бе в състояние да помръдне. Погледна към Пол. Вече не излизаха мехури. Видя пламъците от къщата да се отразяват в изцъклено черното на ирисите му.
Една капка дъжд уцели очната му ябълка. Той не премига.
— Лиди.
Тя се обърна. Клеър беше в задния двор. Дъждът се бе усилил. Явно сестра ѝ не забелязваше това. Риташе тревата, проправяше си път през избуялата растителност.
— Хайде — провикна се. — Ела да ми помогнеш.
Някак си Лидия успя да се вземе в ръце. Все още беше в шок. Това бе единствената причина болката да не я възпре. Насили се да пристъпи, после пак и пак. Попита Клеър:
— Какво правиш?
— Тук има кладенец! — Сестра ѝ трябваше да повиши глас, за да я чуе през шума от дъжда. Риташе тревата с боси крака и заравняваше широки кръгове. — Според информацията за платените сметки, къщата е черпила вода от градския водопровод. — Тя едва сдържаше вълнението си. Говореше задъхано и с плам като едно време, когато ѝ разправяше за лошите момичета в училище. — Нарисувах картина за Пол. Преди години. От една снимка на задния двор. Показа ми я още в началото на връзката ни и ми рече, че обожавал гледката, понеже това бил домът на родителите му, в който израснал, а на снимката имаше хамбар, Лиди. Голям, страховит хамбар и точно до него — кладенец с покрив. Отне ми часове да пресъздам цветовете, не, бяха ми нужни дни, седмици. Как можах да забравя шибания кладенец?
Лидия смачка високата трева пред себе си. Искаше ѝ се да повярва на сестра си. Копнееше да ѝ повярва. Можеше ли да е толкова просто? Можеше ли Джулия наистина да е тук?
— Знам, че съм права. — Клеър удряше с крак земята под люлката. — Пол е запазил всичко в къщата, както е било някога. Всичко. Защо ще му е тогава да събаря хамбара, освен за да потули доказателствата? И защо ще покрива кладенеца, ако няма нещо в него? Видя изражението му, когато споменах за кладенеца. Трябва да е тук, Пепър. Джулия трябва да е вътре.
Всички бяха толкова близо, Лидия. Искаш ли да ти кажа колко близо?
Лидия също започна да рита мократа трева. Вятърът отново бе променил посоката си. Не можеше да си представи, че би могла да помирише нещо различно от пушек. Погледна към къщата. Огънят не спираше да вилнее, но може би дъждът щеше да му попречи да плъзне по тревата.
— Лиди! — Клеър се бе привела под люлката. Удряше земята с пета. Някъде от долу долетя кух звук.
Тя падна на колене. Взе да копае с пръсти. Лидия коленичи до нея. Протегна здравата си ръка, за да напипа какво бе открила сестра ѝ. Дървеният капак беше тежък, около два сантиметра и половина дебел и с диаметър близо метър.
— Това трябва да е! — възкликна Клеър. — Това трябва да е!
Лидия грабеше шепи пръст. Ръката ѝ кървеше. Имаше мехури от огъня и от разтопената пяна. Въпреки това продължи да дълбае.
Клеър бе махнала достатъчно пръст и най-сетне успя да промуши пръстите си под капака. Приклекна като щангист и дръпна толкова силно, че жилите на шията ѝ изпъкнаха.
Нищо.
— По дяволите. — Пробва пак. Ръцете ѝ трепереха от усилието. Лидия се помъчи да ѝ помогне, ала не можеше да накара ръката си да тегли. Дъждът също не им правеше услуга. Всичко ставаше по-тежко заради него.
Пръстите на Клеър се изплъзнаха. Тя падна назад в тревата.
— Мамка му! — изкрещя и отново се надигна.
— Да опитаме да го избутаме. — Лидия запъна крака в капака. Клеър ѝ помогна, като натисна с долната част на дланите си и напрегна гръб.
Лидия усети, че се хлъзга. Заби здравата си ръка в земята и налегна толкова силно, та имаше чувството, че краката ѝ ще се разпаднат.
Най-накрая съумяха да изместят тежкото дърво с няколко сантиметра.
— По-силно — каза Клеър.
Лидия не знаеше дали може по-силно. Напънаха се пак, този път сестра ѝ застана до нея и също започна да бута с крака. Капакът помръдна с още два сантиметра. После с още няколко. Двете тикаха, пищяха от болка и напрежение, докато дървото не се отмести достатъчно, та краката им да увиснат над отворилата се бездна.
Пръст и камъни се посипаха в зейналата паст. Дъждът закапа върху вода. Двете се взряха в бездънния мрак.
— Проклятие! — Гласът на Клеър се върна като ехо. — Колко ли е дълбок?
— Трябва ни фенерче.
— Има в колата.
Лидия видя как сестра ѝ хукна да бяга с боси крака, свила лакти. Прескочи едно паднало дърво. Толкова целенасочено тичаше, че въобще не се спираше да погледне дирята, която оставяше след себе си.
Пол. Не просто го бе наблюдавала как умира. Тя бе поела смъртта му, както колибри всмуква нектара на цвете.