Може би нямаше значение. Може би да го гледа как умира беше храната, от която Клеър се нуждаеше. Може би Лидия не биваше да се тревожи заради това, което сториха на Пол. Трябваше повече да се тревожи заради онова, което той беше сторил на всички тях.
На баща им. На майка им. На Клеър. На Джулия.
Надзърна в зеещата чернота на кладенеца. Опита се да чуе как дъждът удря водата долу, но капките бяха прекалено много, за да проследи пътя само на една.
Намери едно камъче. Хвърли го. Броеше секундите. На четвъртата то цопна вътре.
Какво разстояние можеше да измине един камък за четири секунди? Тя спусна ръка в мрака. Прокара длан по грубите камъни и се помъчи да не мисли за паяци. Камъните бяха неравни. Хоросанът се ронеше. Ако беше достатъчно внимателна, може би щеше да успее да закрепи крака си във фугите. Наведе се още малко. Размаха ръка напред-назад. Хоросанът бе сух. Пръстите ѝ бръснаха нещо като лоза.
Само дето беше прекалено фино, за да е лоза. Тънко. Метално. Гривна? Огърлица?
Пробва да отскубне верижката от стената. Усети по-голямо съпротивление, като че бе закачена за нещо. Не можеше да протегне другата си ръка и да я издърпа. Погледна през рамо. Клеър беше далеч. Фенерчето бе включено. Сестра ѝ тичаше. Краката ѝ щяха да станат целите в рани от храсталаците в гората. Вероятно заради хапещия студ не чувстваше нищо.
Лидия простена, навеждайки се още повече. Проследи с пръсти верижката. Напипа масивно метално парче, подобно на монета, заседнало между камъните в стената. Не беше кръгло, а по-скоро овално. Обходи с палец гладките му очертания. Внимателно се опита да го измъкне, като леко го поклащаше, докато се отдели от цепнатината. Уви верижката около пръстите си и извади ръка от кладенеца.
Погледна към накита в дланта си. Златният медальон бе във формата на сърце, с гравирано курсивно „Л“. Приличаше на нещо, което някое момче може да ти подари в седми клас, понеже си му позволила да те целуне и то си е помислило, че ходите сериозно.
Лидия не помнеше името на момчето, но знаеше, че Джулия беше откраднала медальона от кутията ѝ с бижута и го бе носила в деня, в който изчезна.
— Това е твоят медальон — каза Клеър.
Сестра ѝ прекара евтината верижка между пръстите си. Навремето смяташе, че е много скъпа. Приятелят ѝ вероятно бе платил пет долара за нея в „Бен Франклин“.
Клеър седна на земята. Изгаси фенерчето. Дишаше тежко, защото беше бягала. Лидия дишаше тежко заради онова, дето щяха да направят. Тънък стълб пушек се виеше към подалото се бледо слънце. Въздухът бе студен. Влагата от дъха на двете залепваше и се смесваше върху медальона.
Ето го най-сетне този момент. Двайсет и четири години търсене, копнеене, знаене, незнаене, а единственото, което можеха да сторят, беше да седят под дъжда.
— Джулия пееше Бон Джоуви под душа — подхвърли Клеър. — Помниш ли?
Лидия се усмихна.
— „Dead or Alive“75.
— Винаги изяждаше всичките пуканки, като ходехме на кино.
— Обожаваше бонбони от женско биле.
— И дакели.
Двете направиха кисели физиономии.
— Харесваше онзи дебелак със зализаната прическа — додаде Клеър. — Как се казваше? Брент Локхарт?
— Локуд — сети се сестра ѝ. — Татко го накара да почне работа в „Макдоналдс“.
— Миришеше на печено говеждо.
Лидия се засмя, защото Джулия вегетарианката беше потресена.
— Скъса с него седмица по-късно.
— Въпреки това му позволи да стигне до втора база.
Лидия вдигна поглед.
— Тя ли ти каза?
— Шпионирах ги от стълбището.
— Винаги си била голяма напаст.
— Не я изпортих.
— За първи път.
Двете се взряха в медальона. Отзад златото се бе изтъркало.
— Бях искрена по телефона. Прощавам ти.
Клеър избърса дъжда от очите си. Не изглеждаше да е в състояние някога да прости на себе си.
— Изпратих имейл…
— Ще ми разкажеш по-късно.
Имаше далеч по-важни неща, предстоеше им много да наваксват. Лидия искаше Дий да се запознае с лудата си леля. Искаше да чуе как Рик и Хелън обсъждат злото, каквото представляваха електронните книги. Искаше да прегърне дъщеря си. Искаше да види кучетата и котките си, искаше отново да е с близките си.
— Единственото, което татко желаеше, беше да я намери — каза сестра ѝ.
— Време е.
Клеър включи фенерчето. Лъчът проникна до дъното на кладенеца. Тялото почиваше в плитката вода. Кожата се бе свлякла. Костите не се белееха, недокоснати от слънчева светлина.
Медальонът. Дългата руса коса. Сребърните гривни.
Джулия.
Двайсет и четвърта глава
Клеър лежеше на леглото на Джулия, бе положила глава върху Господин Бигълс, любимата плюшена играчка на сестра ѝ. Старото рошаво куче едва бе оцеляло през детството им. Постоянно го мажеха с лосион за кожа. Краката му бяха наквасени в „Кул-Ейд“ като отмъщение за открадната книга. Част от носа му беше изгорена като възмездие за присвоена шапка. В пристъп на гняв някой бе офъкал козината на главата му до дъно.