Лидия не изглеждаше по-добре. Опърлената ѝ коса бе взела да расте отново, но шест седмици след премеждието все още беше цялата в синини и подутини. Раните и изгарянията едва бяха започнали да зарастват. Мястото около нараненото око беше червено и подпухнало. Лявата ѝ ръка щеше да е в слинг още две седмици, ала вече бе свикнала да прави почти всичко с една ръка, включително да сгъва дрехите на Джулия.
Бяха в къщата на „Булевард“. Хелън приготвяше обяд в кухнята. Клеър трябваше да помага на Лидия да опакова нещата на сестра им, само че бързо се бе върнала към стария навик да оставя всичко на Лиди.
— Виж колко слаба е била. — Лидия приглади чифт дънки „Джордаш“. Разпери длан върху талията. Палецът и кутрето ѝ бяха на сантиметри от сгъвките. — Едно време ги вземах назаем. — Звучеше удивена. — Мислех, че съм била много дебела, когато почина.
Когато почина.
Вече така се изразяваха — не когато Джулия изчезна или когато Джулия бе отвлечена, защото ДНК анализът потвърди онова, което всички дълбоко в себе си знаеха: Джулия Каръл беше мъртва.
Миналата седмица бяха положили останките ѝ до гроба на баща им. Погребението бе в тесен кръг, само Клеър, Хелън, Лидия и баба Джини, която продължаваше да побърква Лидия, като я уверяваше, че е точно толкова красива, колкото си я спомняше. След церемонията отведоха Джини в дома ѝ и се срещнаха с Рик и Дий в къщата на „Булевард“. Оставаше една седмица до Коледа. Под елхата имаше подаръци. Седнаха на дългата маса в трапезарията и ядоха пържено пиле, пиха студен чай и си разказваха отдавна забравени истории за споминалите се — как Сам си тананикаше със затворена уста, когато ядеше сладолед, и как Джулия бе забравила нотите на първия си пиано рецитал. Чуха истории и за Дий, нали бяха пропуснали седемнайсет години от живота ѝ, а тя беше толкова интересно, лъчезарно, умно и красиво момиче. Определено си имаше своя Аз, но толкова много приличаше на Джулия, че Клеър чувстваше как сърцето ѝ прескача всеки път, щом я погледнеше.
— Хей, мързеланке. — Лидия изсипа чекмедже, пълно с чорапи, на леглото до нея. — Свърши нещо полезно.
Сестра ѝ започна да подрежда чорапите умишлено бавно, за да изнерви Лидия и да я накара да се заеме със задачата. Джулия обичаше детските модели с розови сърчица, червени устни и различни породи кучета. Някой щеше да им се зарадва. Щяха да дарят дрехите ѝ на приют за бездомни, същият, в който бе помагала като доброволка в онзи ден, когато Джералд Скот беше решил да ѝ отнеме живота.
И Пол, защото снимката в хамбара доказваше, че той също е бил активен участник в убийството на Джулия.
Лидия им бе разказала абсолютно всичко, което младият Скот ѝ призна в гаража. Знаеха за нагласеното самоубийство на баща им. Знаеха за бележниците. За писмата, които Хелън ѝ бе писала и които така и не ѝ бяха предадени. За плановете му за Дий, когато навърши деветнайсет. По някое време Клеър бе спряла да задава въпроси, понеже не искаше да научава отговорите. Нямаше никаква разлика между синьото и червеното хапче.
Ставаше дума само за степени на страдание.
Пол бе жесток психопат. Той беше мъчител. Убиец. Цветните му папки бяха разследвани и се доказа, че е бил сериен изнасилвач. Документацията в мазето насочи ФБР към офшорни сметки със стотици милиони долари, депозирани от клиенти в целия свят. Клеър правилно бе предположила за франчайзинг системата му. Имаше други маскирани мъже в Германия, Франция, Египет, Австралия, Ирландия, Индия, Турция…
От един момент насетне допълнителната информация за мащаба на греховете на съпруга ѝ вече не можеше да я натовари повече.
— Мисля, че това е твое. — Лидия разгъна бяла тениска, на която с черни букви беше написано РЕЛАКС. Яката бе отрязана в стил „Флашданс“.
— Някога я носех с най-невероятните гети в цветовете на дъгата.
— Гетите бяха мои, калпазанке.
Клеър хвана тениската, когато сестра ѝ я замери с нея. Разпъна я и я огледа. Не беше никак лоша. Вероятно все още щеше да ѝ стои добре.
— Мислила ли си какво ще правиш от тук нататък?
Клеър сви рамене. Въпросът бе станал пословичен. Всички искаха да знаят какво смяташе да прави. В момента живееше с Хелън, не на последно място понеже съседите на майка ѝ не бяха толкова словоохотливи пред медиите, колкото всеки друг в Дънуди, който я познаваше или просто я бе виждал някога. Жените от тенис отбора ѝ звучаха съсипани пред камерите, но някак си бяха успели професионално да си оправят косите и грима, преди да се появят в ефир. Дори Алисън Хендриксън се бе присъединила към навалицата, макар че никой още не си беше направил шега за непоносимостта на Клеър към колене.