Освен самата Клеър.
— Учителската работа ми се струва добър вариант — подхвърли Лидия. — Ти обичаш изкуството.
— Уин смята, че ще се оправя. — Тя легна по гръб. Загледа се в плаката на Били Айдъл, залепен на тавана над леглото.
— Въпреки това трябва да си намериш работа.
— Може би. — Авоарите на Пол бяха замразени. Къщата в Дънуди беше под възбрана. Уин Уолас ѝ бе обяснил, че за отделянето на незаконните доходи от легитимните от бизнеса на съпруга ѝ вероятно ще са нужни години и милиони за съдебни такси.
Разбира се, Пол бе съобразил това, когато беше структурирал имуществото си.
Клеър каза на сестра си:
— Застраховките „Живот“ са неотменими, за тях плащаше „Куин + Скот“. Документната следа е чиста. Мога да тегля от там по всяко време.
Лидия се опули насреща ѝ.
— Можеш да теглиш от застраховките на Пол?
— Изглежда ми справедливо. Все пак аз съм тази, която го уби.
— Клеър… — изрече предупредително Лидия, сестра ѝ не биваше да се шегува с това, че наказанието ѝ се е разминало.
Наистина се бе отървала. Не ставаше въпрос да се хвали — тя нямаше да ѝ позволи, — но ако Клеър беше научила нещо от пребиваването си в лоното на наказателноправната система, то бе никога да не разговаря с полицията, ако не желае. Беше седяла в стаята за разпити и не бе промълвила и дума, докато Уин Уолас не пристигна в регионалния офис на Джорджийското бюро за разследване и не ѝ помогна да се измъкне съвсем законно от подозрение за палеж и убийство.
Извади голям късмет, тъй като извършването на убийство обикновено означаваше да се озовеш на смъртната скамейка.
В крайна сметка се озова на пътническата седалка в мерцедеса на Уин Уолас.
Пол беше подпалил къщата. Клеър го бе застреляла при самозащита.
Лидия беше единствената свидетелка, ала тя каза на следователите, че е припаднала и няма представа какво точно се е случило.
Дъждът и пожарникарите потушиха тлеещата жарава, в каквато се бе превърнала къщата на Фулър. Нямаше никакви досадни доказателства, които да отворят пробойни във версията им. Не че някой обръщаше особено внимание на престъпленията на Клеър. Програмираният ѝ имейл с линка от Tor вече бе започнал да обикаля тук и там. „Ред & Блак“ го огласиха първи, после щафетата поеха „Атланта Джърнъл“, блоговете, националните новинарски канали. Напразни се оказаха притесненията ѝ, че никой няма да кликне върху анонимен линк.
Най-много съжаляваше, че бе включила Хъкълбери в списъка с имейли, защото според свидетели, както седял пред компютъра си и четял пратеното от нея, шериф Карл Хъкаби се хванал за сърцето и издъхнал от масивен инфаркт.
Той беше на осемдесет и една години. Живееше в хубава къща, която бе изплатил. Радваше се на деца и внуци. Летата прекарваше, ловейки риба, а зимите — на плажа, и се наслаждаваше на другите си извратени хобита без абсолютно никакви пречки.
По мнението на Клеър, Хъкълбери бе този, който действително беше офейкал безнаказано.
— Хей! — Лидия хвърли един чорап по сестра си, за да привлече вниманието ѝ. — Замисляла ли си се да отидеш на истински психотерапевт?
— Някой „с плакат на Распутин и с брада до коленете“76?
— По-скоро като „Kid Fears“77.
Клеър се засмя. Слушаха „Индиго Гърлс“ на една от стотиците касети на Джулия, които тя държеше в кутия за обувки под леглото.
— Ще си помисля — рече на Лидия, понеже знаеше, че програмата „12 стъпки“ бе важна за сестра ѝ. Благодарение на нея сега стоеше тук и сгъваше дрехите на Джулия, а не се беше свила на топка в ъгъла.
Както Клеър бе казала на назначената ѝ от съда психиатърка по време на последния сеанс, именно импулсивният нрав ѝ бе помогнал да стигне до Джулия. Може би някой ден, може би с истински психотерапевт щеше да поработи върху проблемите си с гнева. Бог ѝ беше свидетел, че има над какво да се работи, ала тъкмо сега нямаше намерение да се раздели с онова, което ги бе спасило.
Кой, по дяволите, би го сторил?
— Гледа ли новините? — попита я Лидия.
— Кои по-точно? — отговори с въпрос Клеър, защото емисиите бяха толкова много, че едва смогваше да ги следи.
— На Мейхю и на другия детектив са им отказали да ги пуснат под гаранция.
— Фолк — подхвърли Клеър. Не знаеше защо продължават да държат в ареста Харви Фолк. Определено беше калпаво ченге, но нямаше представа какво се е случвало, също както Адам Куин бе в неведение относно нелегалния бизнес на Пол. Поне това ѝ каза Фред Нолан, след като големите момчета дойдоха от Вашингтон и разпитваха двамата мъже цели три седмици.