Можеше ли да вярва на Фред Нолан? Щеше ли да успее да повярва на друг мъж до края на живота си? Рик беше приятен. Лидия най-сетне го бе помолила да се премести при нея. Той се грижеше за сестра ѝ. Помагаше ѝ да се възстанови.
И все пак.
Колко пъти Клеър беше правила същото за Пол? Не че смяташе Рик за лош човек, но бе смятала и съпруга си за добър.
Поне вече знаеше от коя страна на линията беше Джейкъб Мейхю. Къщата му бе претърсена. Агентите на ФБР откриха линкове в компютрите му към почти всички филми, които Пол бе снимал, както и към много от чуждестранните.
Клеър правилно беше предугадила мащаба на начинанието. Въз основа на тези линкове, на съдържащото се в USB драйва и видеокасетите от гаража ФБР и Интерпол работеха здраво, за да идентифицират стотиците жертви, чиито семейства по целия свят един ден трябваше да намерят своя път към покоя.
Семейства като Килпатрик, О’Мали, Ван Дайк, Дайхман, Абдула, Кападиа. Клеър винаги повтаряше всяко от имената на глас, от всяка история, отразена в медиите, защото знаеше какво е през всичките тези години хората да отварят вестниците и да прескачат името на Джулия Каръл.
Името на Джони Джаксън не беше от онези, които можеха лесно да бъдат прескочени. Участието му в групата за снъф порно все още бе водеща новина във всеки вестник, списание, новинарска емисия, уебсайт. Нолан довери на Клеър, че се работи върху някаква съдебна сделка, та конгресменът да отърве смъртната присъда. Департаментът по правосъдие на САЩ и Интерпол се нуждаеха от Джони Джаксън, за да разкрие подробностите около бизнеса на Пол пред различни съдилища по света, а и той не желаеше да бъде вързан на носилка и затворнически доктор да му забие иглата в ръката.
Клеър бе изключително разочарована, че няма да има възможността да седи сред зрителите и да наблюдава всяко едно потреперване, циврене и хленч на конгресмена, докато Великият щат Джорджия78 изпълнява смъртната му присъда.
Знаеше какво е да гледаш как един лош човек умира, да чувстваш как паниката му расте с всеки изминал миг, да съзреш безпомощността в очите му. Да съзнаваш, че последните думи, които ще чуе, са изречените от теб: че си прозряла какво представлява, че си наясно с всичко, че си отвратена, че не го обичаш, че никога няма да забравиш. Че никога не ще простиш. Че ще се оправиш сама. Че ще бъдеш щастлива. Че ще оцелееш.
Може би наистина трябваше да се замисли дали да не отиде на психотерапевт по-скоро.
— Господи! — Лидия грабна чорапите от ръцете ѝ и започна да ги сгъва. — Защо си толкова отнесена?
— Фред Нолан ме покани на среща.
— Да не се ебаваш с мен?
Клеър я замери с един чорап.
— Странно е как тоя тип, който изглеждаше, че е фен на снъф порното, се оказа единственият, дето не е вътре.
— Няма да излезеш с него, нали?
Сестра ѝ сви рамене. Нолан беше задник, но тя поне знаеше, че е.
— Господи!
— Господи — изимитира я Клеър.
Хелън почука на отворената врата.
— Да не се карате?
Двете отговориха в един глас:
— Не, мадам.
Тя се усмихна с нежната усмивка, която Клеър помнеше от детството си. Въпреки дебнещите пред вратата им журналисти Хелън Каръл най-накрая бе намерила покой. Вдигна един от чорапите на Джулия от купчината на леглото. На ластика бяха избродирани два целуващи се дакела. Откри и втория. Сложи ги един върху друг. Семейство Каръл не навиваха чорапите и не ги захващаха един за друг. Сгъваха ги по чифтове и ги прибираха в чекмеджето, та да си останат там старателно наредени.
— Мамо, мога ли да те попитам нещо? — обърна се към нея Лидия.
— Разбира се.
Дъщеря ѝ се подвоуми. Бяха разделени твърде дълго. Клеър забеляза, че общуването между двете не беше толкова лесно, колкото едно време.
— Всичко е наред, миличка — окуражи я Хелън. — Кажи ми, какво има?
Лидия все още се колебаеше, ала в крайна сметка се осмели:
— Защо си запазила всичко това, щом си знаела, че няма да се върне?
— Доста добър въпрос. — Хелън приглади кувертюрата на леглото, преди да седне на него. Огледа стаята. Люлякови стени. Плакати на рок звезди. Снимки, затъкнати в огледалото над дрешника. Нищо не се беше променило, откакто Джулия бе отишла да учи в колежа, дори и грозната нощна лампа, макар да знаеха, че майка им я мрази.
— Баща ви се чувстваше щастлив, че всичко си е същото — поде Хелън. — Че стаята ѝ ще я чака, ако някога се завърне. — Положи ръка върху глезена на Клеър. — След като научих, че е мъртва, ми харесваше да идвам тук. Тялото ѝ не беше открито. Нямаше гроб, на който да ходя. — Спомни си думите на баба Джини: — Това е мястото, на което мога да оставя мъката си.