Клеър имаше чувството, че в гърлото ѝ е заседнала буца.
— На Джулия щеше да ѝ хареса.
— И аз така мисля.
Лидия седна до майка си. Плачеше. Както и Клеър. И трите плачеха. Сълзите току бликваха, откакто надникнаха в онзи кладенец. Животът им бе кървяща рана. Само времето можеше да заличи белега.
— Намерихме я. Доведохме я у дома — каза Лидия.
Хелън кимна.
— Така е.
— Това беше единственото, което татко искаше.
— Не. — Тя стисна глезена на Клеър. Прибра един кичур зад ухото на Лидия.
Нейното семейство. Всички бяха отново заедно. Дори Сам и Джулия.
— Това — промълви Хелън. — Това искаше баща ви.
VII
Спомням си първия път, в който не ми позволи да те хвана за ръка. Беше на дванайсет години. Водех те на рождения ден на Джейни Томпсън. Събота. Времето бе топло, макар и ранна есен. Слънцето напичаше гърбовете ни. Ниските токове на новите ти обувки тракаха по тротоара. Носеше жълта лятна рокля с тънки презрамки. Помислих си, че сигурно съм прекалено стар и затова не искаш да ме хванеш за ръка, но по-скоро ти бе станала по-голяма. Много по-голяма. Нямаше ги онези непохватни ръце и върлинести нозе, които събаряха книги и се блъскаха в де що мебел имаше. Вече не се кикотеше възторжено и не пищеше обидено, че не ти даваме да ядеш торта. Златистата ти коса сега бе руса и чуплива. Светлосините ти очи се присвиваха, изпълнени със скептицизъм. Устните ти не се разтягаха толкова бързо в усмивка, когато дръпнех плитката ти или те погъделичках зад коляното.
Днес нямаше плитки. Чорапите покриваха коленете ти.
Спряхме се на ъгъла и аз инстинктивно посегнах да те хвана.
— Татко — завъртя очи ти. Гласът ти беше на пораснало момиче. Намек за жената, която никога нямаше да видя.
Татко.
Вече не ми казваше „тате“.
Татко.
Знаех си, че всичко е приключило. Занапред нямаше да ме държиш за ръка. Нямаше да сядаш в скута ми. Да обвиваш ръце около кръста ми, когато се прибирах от работа, или да стоиш стъпила върху обувките ми, докато танцувахме в кухнята. Аз щях да бъда твоята банка. Водачът ти до къщата на приятелката ти. Критикът на домашното ти по биология. Подписът върху чека за таксата ти за колежа.
И подписвайки чека на кухненската маса, щях да си спомням как се преструвах, че пия чай от миниатюрните ти чашки, а ти и Господин Бигълс въодушевено ми разказвахте как е минал денят ви.
Господин Бигълс. Горкото плюшено куче бе преживяло дребна шарка, беше наквасено в онази напитка „Кул-Ейд“ и метнато най-безцеремонно на боклука. Беше сплескано под тежестта ти, случайно опърлено от маша за коса и офъкано по неизвестни на най-малката ти сестра причини.
Влизам в твоята стая, сварвам те да приготвяш багажа си за колежа.
— Скъпа, ти ли си изхвърлила Господин Бигълс?
Вдигаш поглед от куфара, напълнен с прекалено тесни тениски, прекалено къси панталонки, грим и кутия с тампони, които двамата решаваме да игнорираме.
Татко.
Същият раздразнен тон, с който се обърна към мен в онзи ден на ъгъла, когато отскубна ръката си от моята.
Следващите пъти, в които ме докоснеш, ще е напълно случайно — докато вземаш ключовете за колата или пари, или ме прегръщаш бързо за това, че съм ти позволил да отидеш на концерт, на кино или на среща с момче, което никога няма да харесам.
Ако бе минала деветнайсетте — ако беше оцеляла, — щеше ли да се омъжиш за онова момче? Щеше ли да разбиеш сърцето му? Щеше ли да ме дариш с внуци? С правнуци? Коледни сутрини в къщата ти. Неделни вечери. Картички за рождения ден със сърчица по тях. Споделени ваканции. Оплаквания от майка ти. Обич към майка ти. Дундуркане на племенниците ти. Дразнене на сестрите ти. Командване на сестрите ти. Постоянни обаждания. Никакви обаждания. Караници. Сдобрявания. И аз в центъра на всичко това, получавам късни обаждания по телефона за круп и морбили и защо бебето не иска да спре да плаче, и „Какво мислиш, тате?“, и „Защо прави така, тате?“, и „Имам нужда от теб, тате“.
Тате.
Намерих един от лексиконите ти онзи ден. Ти и сестрите ти прекарахте петнайсет години от краткия ти живот в планиране на мечтаната от теб сватба. Роклите и тортата, красиви младоженци и изискани булки. Люк и Лора79. Чарлс и Даяна. Ти и Патрик Суейзи или Джордж Майкъл, или Пол Маккартни (макар че сестрите ти се съгласиха, че е доста стар за теб).