Вероятно шерифът я е питал колко пияна си била, понеже в бележките му пише, че тя е отговорила, че не си била много замаяна, но че си се прозявала постоянно и си изглеждала разсеяна.
Последното изречение от писмените показания на съквартирантката ти гласи: „В 22,38 я видях за последен път“.
Никой не те е видял след това. Поне никой, който не ти е мислил лошото.
Последното изречение на Нанси е на последната страница от досието ти. Не знаем нищо повече. Както би казал шерифът, нямаме никакви нови доказателства.
Ето нещо, което служителят на реда не знае, а майка ти отказва да повярва: помня, че в онази вечер погледнах часовника си няколко минути по-късно, почти в единайсет, навярно по времето, когато си била отвлечена.
Бяхме отишли на вечеря в „Хари Бисетс Грил“ на Брод Стрийт, на около пет пресечки от „Манхатън“. Майка ти бе слязла долу до тоалетната. Сервитьорът предложи да донесе сметката. Хвърлих поглед на часовника си — тогава забелязах колко е часът. Малката ти сестра беше у дома и учеше със своя приятелка, бе достатъчно голяма, за да може да си легне сама, затова реших да поръчам любимия десерт на майка ти.
Помня как я гледах, докато се качваше по стълбите. Не можех да спра да се усмихвам, защото беше невероятно красива тази вечер. Косата ѝ бе сресана назад. Носеше бяла памучна рокля, която се увиваше и очертаваше хълбоците ѝ. Кожата ѝ сияеше. Очите ѝ бяха изпълнени с живот. Когато ми се усмихна, усетих нещо подобно на експлозия в сърцето си. Не беше възможно да я обичам повече, отколкото в този момент: моята съпруга, моята приятелка, жената, дарила ме с тези мили, внимателни, красиви деца.
Тя седна срещу мен на масата. Взех двете ѝ ръце в своите.
— Защо се усмихваш? — попита ме.
Целунах вътрешната страна на китките ѝ и отвърнах онова, което тогава смятах за абсолютната истина:
— Защото всичко е перфектно.
Ето какво знам за себе си:
Аз съм глупак.
Трета глава
Току-що бе погребала съпруга си.
Клеър продължаваше да си повтаря тези думи, все едно разказваше история, а не преживяваше всичко в истинския живот.
Клеър Скот току-що бе погребала съпруга си.
Имаше и още, тъй като службата беше дълга и съставена от много части, които тя си спомняше с хладния поглед на разказвач.
Ковчегът бе с цвят на сив пистолет, над затворения капак се стелеше покривало от бели лилии. Мирисът на мокра земя беше остър, докато машината спускаше тялото му в гроба. Коленете на Клеър омекнаха. Баба ѝ я погали по гърба. Майка ѝ предложи да се облегне на ръката ѝ. Тя поклати глава. Започна да мисли за силни неща: желязо, стомана, Пол. Едва когато се качиха в лимузината, осъзна, че повече никога няма да види съпруга си.
Прибираше се у дома — в техния дом, дома, който бяха делили. Щяха да дойдат хора, да паркират колите си на извитата алея и да плъпнат навсякъде. Щяха да вдигат тостове. Да разказват истории. Волята на Пол беше да има бдение и траурна трапеза, макар че Клеър не смееше да го нарича така заради произхода на думата. Да бдиш, сякаш Пол щеше да се събуди10? Да бдиш да не бъде нарушена дирята във водата, оставена от лодка?
Клеър почувства, че във второто бдение има повече смисъл. Спокойствието беше нарушено. Попаднала бе в бурни води. Плуваше срещу мъката. Давеше се в съчувствие.
Бяха завалели телефонни обаждания, картички, цветя и дарения в памет на Пол. „Архитектура за човечеството“. „Хабитат за човечеството“11. Американското антираково общество, въпреки че той не беше умрял от рак.
Имаше ли благотворителна фондация за жертвите на убийства? Клеър определено щеше да се заинтересува. Прекалено късно ли беше? Бяха изтекли четири дни от онази ужасна нощ. Погребението бе минало. Хора, които не беше виждала или чувала от години, ѝ изпратиха съболезнованията си. Постоянно ѝ повтаряха, че е в мислите им, че Пол е бил добър човек и че може да разчита на тях, ако се нуждае от нещо.
Клеър кимаше, докато ѝ говореха всичко това — в полицейския участък, в болницата, в погребалната агенция, на службата на гробището, — макар че не беше много сигурна как точно би могла да разчита.
— Как се справяш? — питаха я. — Как се чувстваш?
Обезплътена.
Това беше думата, която най-добре описваше състоянието ѝ в момента. Провери значението ѝ на айпада си миналата вечер, за да се увери, че е правилната.
Да съществуваш без или отделен от тялото си.
Да нямаш никакъв видим физически източник.
Отново второто определение беше по-подходящо, тъй като Пол бе нейният физически източник. Той бе придал тежест на живота ѝ, беше я вклинил здраво в света, докато естествената ѝ склонност бе да се носи по течението, все едно всичко се случваше на някой друг.