Клеър чувстваше това обезплътяване през последните четири дни, от момента, в който Змията им бе казал да се обърнат. После полицаите и погребалният агент я бяха попитали дали иска да види тялото и тя беше пребледняла при произнасянето на думата „тяло“ и бе заплакала като дете, защото във всяка една секунда, откакто отнеха Пол от ръцете ѝ, се опитваше да изтрие образа на безжизнения си, мъртъв съпруг от съзнанието си.
Клеър Скот искаше да види съпруга си отново.
Не искаше да види тялото му.
Погледна през прозореца. Лимузината се провираше в натоварения трафик на Атланта. Траурната процесия се бе разкъсала. Само тяхната лимузина беше успяла да се промъкне. В тази страна никой не отбиваше встрани, за да позволи на опечалените да минат. Не обръщаха внимание на мотоциклетите на полицаите, които караха най-отпред. Нито на жълтите флагчета, поставени на автомобилите, с надпис ПОГРЕБЕНИЕ. Не обръщаха внимание на нищо друго освен на Клеър, която се чувстваше, все едно светът се взираше в задницата на колата ѝ, за да зърне мъката ѝ.
Опита се да си спомни последния път, когато се беше качвала в лимузина. Определено обаче бяха минали десетилетия, откакто се бе возила в каква да е кола с майка си и баба си. Вероятно последното пътуване с лимузина беше до летището заедно с Пол — автомобилната служба им бе дала бонус вместо обичайния седан.
— На бал ли отиваме? — беше попитал съпругът ѝ.
Бяха тръгнали за Мюнхен за архитектурна конференция. Пол бе резервирал стая в „Кемпински“. Клеър прекара шест блажени дни, в които плува в басейна, правиха ѝ масажи на тялото и лицето, поръчва си румсървис и пазарува рамо до рамо с богати съпруги от Близкия изток, чиито съпрузи бяха в Германия, за да се лекуват. Вечер отиваха с Пол да хапнат нещо и да се разходят по Максимилианщрасе.
Ако се напрегнеше малко повече, можеше да си спомни какво бе чувството да го държи за ръка, докато вървяха покрай тъмните витрини на затворените магазини.
Никога вече нямаше да го държи за ръка. Никога вече нямаше да се завърта в леглото и да полага глава на гърдите му. Никога вече нямаше да го вижда да слиза за закуска с онези ужасни велурени шорти, които ненавиждаше. Никога вече нямаше да прекарва съботите на дивана с него, да чете, докато той играе на някоя футболна игра, да ходят на поредното корпоративно парти, дегустация на вино или голф турнир, а дори да стореше някое от тези неща, какъв щеше да е смисълът, щом Пол не беше с нея, за да се смеят заедно?
Клеър отвори уста, въздух не ѝ достигаше. Като че ли се задушаваше в затворената лимузина. Свали прозореца си и започна да поема дълбоки глътки въздух.
— Скоро ще стигнем — успокои я майка ѝ. Тя седеше срещу нея. Ръката ѝ бе положена върху гарафите с алкохол, защото дрънченето на стъклото беше като пословичното скърцане с нокти по черна дъска.
Баба ѝ, Джини, закопча палтото си, но не каза нищо за студа.
Клеър вдигна прозореца. Потеше се. Чувстваше дробовете си раздрусани. Не можеше да мисли за повече от няколко часа напред. В къщата щяха да дойдат над сто души. Партньорът на Пол във фирмата, Адам Куин, бе превърнал погребението в корпоративно събитие на „Куин + Скот“. Един американски конгресмен, няколко индустриални магнати и техните съпруги трофеи, неколцина мениджъри на хедж фондове, банкери, ресторантьори и предприемачи, както и безброй надувки, които Клеър не беше срещала досега и, честно казано, не искаше и да среща, но, за съжаление, скоро всички щяха да се прескачат в къщата.
Тяхната къща.
Живееха в Дънуди, предградие на Атланта. Имотът, който купиха, бе с лек наклон; на върха му бе кацнала малка къщичка, пред която имаше завързана автомобилна гума за люлка. Булдозерите я бяха сринали още първия ден, щом започна строежът. Пол бе съградил дома им от нулата. Знаеше къде трябваше да бъде всеки пирон и всеки винт. Можеше да каже накъде води всеки един кабел и за какво е предназначен.
Приносът на Клеър към инфраструктурата беше да даде на Пол машинка за етикети, тъй като той обичаше да слага етикети на всичко. Приличаше на Харолд с неговия лилав молив12. На модема пишеше МОДЕМ, на рутера — РУТЕР. На крана за водата бе окачил огромен, висящ етикет. Всяко нещо имаше етикет, на който бе посочена датата на поставянето му. Съществуваха ламинирани контролни листове за всичко, от спирането на външните кранове през зимата до отстраняването на проблемите от аудио-видео системата, която наподобяваше по-скоро контролно табло на НАСА.
Управлението на къщата можеше да се приеме като работа на непълен работен ден. Всеки януари Пол даваше на Клеър списък с доставчиците, за да насрочи ежегодните проверки на генератора, на геотермалната система, на гаражните врати, на медните улуци, на покрива, на напоителната система, на кладенеца за напоителната система, на външното осветление, на асансьора, на фитнес оборудването, на басейна и на охранителната система.