Това бяха само задачите, които изникваха в ума ѝ на прима виста. Оставаха по-малко от два месеца до януари. На кого трябваше да се обади? Клеър винаги изхвърляше списъка, когато последният работник си тръгнеше. Дали Пол пазеше файла някъде? Знаеше ли въобще как да го открие?
Ръцете ѝ започнаха да треперят. Очите ѝ се напълниха със сълзи. Беше затрупана от всички онези неща, които не знаеше, че трябва да свърши.
— Добре ли си, мила? — обърна се към нея майка ѝ.
Клеър избърса очите си. Опита се да пребори паниката с логика. Януари беше следващата година. Траурната трапеза предстоеше сега. Не беше необходимо някой да ѝ казва как да се справи. Кетърингът трябваше да е пристигнал преди час. Виното и останалият алкохол бяха доставени тази сутрин. Докато се обличаше за погребението, градинарите вече работеха в двора. Басейнът бе изчистен снощи, масите и столовете — разтоварени. Щеше да има двама бармани и шест сервитьори. Бобени кюфтета и скариди. Тиквички и царевични бухтички, както и бухтички от говеждо с кориандър. Ризото с червено цвекло. Пиле с лимон, копър и краставици. Кренвиршки с горчица, които Клеър винаги бе приемала като някаква шега, но те бяха неизменна част от кетъринга на всяка фирма, защото кой не обичаше малки хотдози.
Празният ѝ стомах изръмжа при мисълта за всичката тази храна. Вторачи се с безизразен поглед в гарафите с алкохол в лимузината. Ръката на майка ѝ лежеше върху тапите. Жълтият ѝ сапфирен пръстен беше подарък от втория ѝ съпруг, приветлив мъж, който се бе споминал от сърдечен удар, два дни след като прекрати зъболекарската си практика. Хелън Рийд беше на шейсет и две, но изглеждаше на възрастта на дъщеря си. Твърдеше, че хубавата ѝ кожа се дължи на четиресетгодишната ѝ работа като библиотекарка, която я бе държала далеч от слънцето. Фактът, че често ги смятаха за сестри, беше истинско проклятие за Клеър.
— Искаш ли питие? — попита дъщеря си Хелън.
Устата на Клеър оформи машинално „не“, ала в крайна сметка отговори:
— Да.
Хелън взе уискито.
— Ти, Джини?
Бабата се усмихна.
— Не, благодаря ти, скъпа.
Хелън наля щедро в чашата. Ръката на Клеър трепереше, докато поемаше напитката. Тази сутрин бе изпила един валиум и щом установи, че той не действа особено, взе трамадол, останал ѝ от времето, когато имаше проблеми със зъб. Вероятно не трябваше да пие алкохол с тези хапчета, но вероятно не трябваше да прави и доста други неща тази седмица.
Погълна питието. Спомни си Пол, който пиеше уискито си в онзи ресторант преди четири нощи. Задави се, когато течността стигна до стомаха ѝ, върна се обратно и изгори гърлото ѝ.
— Господи. — Джини потупа внучката си по гърба. — Добре ли си, скъпа?
Клеър потръпна, преглъщайки. Усети остра болка в бузата. Имаше малка рана от ожулено, където лицето ѝ се бе отъркало о тухлената стена в уличката. Всички бяха предположили, че нараняването е станало по време на обира, а не преди това.
— Като беше малко момиче — подхвърли Джини, — ти давах уиски със захар за кашлицата. Помниш ли?
— Да.
Старицата се усмихна на Клеър с искрена обич, нещо, с което внучката ѝ така и не успя да свикне. Миналата година баба ѝ беше диагностицирана с някаква благовидна деменция, а това означаваше, че се бе отърсила от пренебрежителното си отношение и невротичните мании, които я правеха истинска кучка през първите осем десетилетия от живота ѝ. Трансформацията караше хората около нея да бъдат крайно внимателни. Постоянно очакваха старата Джини да възкръсне като феникс и да им вгорчи живота отново.
— Много мило от страна на тенис отбора ти, че се появи — каза Хелън на дъщеря си.
— Така е. — Клеър остана шокирана, че го сториха. Последния път, когато беше с тях, бе натикана в полицейска кола.
— Бяха облечени безупречно — намеси се Джини. — Имаш такива прекрасни приятелки.
— Благодаря — отвърна Клеър, макар да не беше сигурна дали дойдоха на погребението на Пол, защото все още ѝ бяха приятелки или просто не можеха да пропуснат подобно пикантно социално събитие. Поведението им на гробището не предложи никакви улики, за да се разбере каква е истината. Те целунаха Клеър по бузата, прегърнаха я и ѝ казаха, че съжаляват, след което изчезнаха, докато останалите опечалени поднасяха съболезнованията си. Не можеше да ги чуе, но знаеше какво правят: обсъждаха облеклото на всеки присъстващ, клюкарстваха кой с кого е спал, кой е бил хванат на калъп и колко ще струва разводът.