Клеър сякаш беше напуснала тялото си и се бе понесла като дух над главите им, за да долови шушуканията им:
— Чух, че Пол пиел. Защо са отишли в онази уличка? Какво са очаквали от тази част на града?
Някоя от тях несъмнено щеше да си направи старата шега:
— Как се нарича жена в черна тенис рокличка? Дънудишка вдовица.
Клеър беше приятелка с този тип подли момичета през целия си живот. Тя бе достатъчно красива да бъде лидерка, ала така и не беше успяла да се сдобие с онази безстрашна лоялност, необходима, за да се ръководи глутница от вълчици. Вместо това бе тихото момиче, което се смееше на всички шеги, тътреше се след тях в мола, сядаше на гърбицата на задната седалка в колата и никога — абсолютно никога — не позволи да научат, че тайно чука приятелите им.
— Заради коя те обвиниха в нападение? — попита Джини.
Клеър поклати глава, за да я прочисти.
— Тя не беше там. Пък и не беше нападение, а непристойно поведение. Разликата е важна от правна гледна точка.
Джини се усмихна любезно.
— Сигурна съм, че ще ти изпрати картичка. Всички обичаха Пол.
Клеър и майка ѝ си размениха погледи.
Джини мразеше Пол. А още повече мразеше Клеър на Пол. Бе останала млада вдовица, отгледала бащата на Клеър с нищожната си заплата на секретарка. Тя се гордееше с тегобите си и ги излагаше на показ подобно почетен медал. Дизайнерските дрехи на Клеър, бижутата ѝ, внушителната къща, скъпите коли и луксозните ваканции бяха като лична обида за жена, която бе преживяла Голямата депресия, една световна война, смъртта на съпруг, загубата на две деца и безброй други страдания.
Клеър ясно си спомняше времето, когато посещаваше баба си със своите скъпи „Лубутен“.
— Червените обувки са за малки деца и курви — остроумничеше Джини.
По-късно Клеър предаде на Пол това изявление и съпругът ѝ се пошегува:
— Странно ли е, че нямам нищо против и едните, и другите?
Клеър остави празната си чаша на поставката за алкохол. Погледна през прозореца. Чувстваше се толкова откъсната от времето и пространството, че в първия момент не разпозна пейзажа навън. После в миг осъзна, че са почти у дома.
Дом.
Думата като че ли не беше подходяща вече. Какво бе домът без Пол? През първата нощ, в която се прибра от полицейския участък, къщата ѝ се стори прекалено голяма и прекалено празна за сам човек.
Пол искаше да станат повече. Говореше за деца на втората им среща, на третата и на безброй срещи след това. Разказа на Клеър за родителите си, колко чудесни били, колко покрусен се почувствал, като починали. Бил на шестнайсет, когато майка му и баща му загинали в катастрофа по време на жестока ледена буря. Той бил единствено дете. Единственият роднина, който му останал, бил вуйчо му, споминал се, когато Пол бил в гимназията.
Съпругът ѝ бе заявил, че желае голямо семейство. Искаше много деца, за да се предпази от загуби, и Клеър беше опитвала и опитвала, докато най-накрая не реши да отиде на лекар, който я информира, че не може да роди деца, понеже има спирала и взема противозачатъчни.
Разбира се, тя не сподели това с Пол. Каза на съпруга си, че докторът ѝ е поставил някаква диагноза от рода на „негостоприемна матка“, което не беше лъжа, тъй като нямаше по-негостоприемно нещо от спирала, пъхната в матката.
— Почти стигнахме — съобщи Хелън. Пресегна се и сложи ръка върху коляното на дъщеря си. — Ще се справим с това, миличка.
Клеър сграбчи ръката на майка си. Сълзи блестяха в очите и на двете. Извърнаха се, за да ги прикрият.
— Хубаво е, че има гроб, който да посещаваш. — Джини погледна през прозореца с любезна усмивка на лицето. Никой не можеше да разбере накъде беше отлетял умът ѝ. — Когато баща ти умря, помня, че стоях на гроба му и си мислех: „Това е мястото, на което мога да оставя мъката си“. Не се случи веднага, естествено, но имах къде да отида и всеки път, като ходех на гробището, оставях частица от скръбта си там.
Хелън махна невидимо мъхче от полата си.
Клеър се опита да си спомни нещо хубаво за баща си. Беше в колежа, когато майка ѝ звънна, за да ѝ каже, че е мъртъв. Накрая бе станал много тъжен, пречупен човек. Никой не се изненада, като посегна на живота си.
— Как беше името на изчезналото момиче? — попита Джини.
— Ана Килпатрик.
Лимузината намали, за да завие към алеята пред къщата. Хелън се надигна да погледне през предния прозорец.
— Портата трябва ли да е отворена?
— Предполагам, че от кетъринга… — Клеър не довърши изречението. Три полицейски коли бяха паркирани зад вана на кетъринговата фирма. — О, боже. Сега пък какво може да е?