Една полицайка даде знак на лимузината да спре на малкия паркинг по-надолу от къщата.
Хелън се обърна към Клеър:
— Направила ли си нещо?
— Какво? — Не можеше да повярва, че майка ѝ задава подобен въпрос, но после се сети за валиума, трамадола, уискито и за безсърдечния си пробационен инспектор, който ѝ каза, че голямата ѝ уста ще я вкара в неприятности някой ден, при което тя му отвърна, че този ден е дошъл и си е отишъл, иначе нямаше да има пробационен инспектор.
Наистина ли щеше да я проверява за наркотици на погребението на съпруга ѝ?
— За бога. — Хелън се плъзна към вратата. — Клеър, направи нещо с изражението си. Вината е изписана на лицето ти.
— Не съм сторила нищо — отвърна дъщеря ѝ с онзи хленчещ тон, към който не беше прибягвала от девети клас.
— Остави ме да се оправя с това. — Хелън отвори вратата. — Има ли някакъв проблем, полицай? — Използва библиотекарския си глас — нисък, изразителен и много изнервящ.
Полицайката вдигна ръка.
— Моля, отдръпнете се, госпожо.
— Това е частна собственост. Наясно съм с правата си.
— Съжалявам. — Клеър се промъкна пред майка си. Нищо чудно, че имаше проблеми с властите. — Аз съм Клеър Скот. Това е моята къща.
— Може ли да видя документите ви за самоличност?
Хелън тропна с крак.
— О, за бога. Сериозно ли сте дошли тук с три полицейски коли, за да арестувате дъщеря ми в деня, в който полага съпруга си в земята? — Посочи с ръка към Клеър. — Прилича ли ви на престъпничка?
— Майко, всичко е наред. — Клеър не ѝ напомни, че в известен смисъл тя наистина беше престъпничка. Едно от условията при освобождаването ѝ гласеше, че полицията може да я проверява, когато си пожелае. Отвори дамската си чанта, за да потърси портмонето. Тогава се сети, че Змията ѝ го бе отнел.
Клеър си спомни също татуировката и златния му зъб. Кожата на Змията беше бяла, подробност, която я бе изумила, докато я изтъкваше пред детектива в полицейския участък. Расистко ли беше да се предполага, че богатите бели хора биваха обирани само от черни или латиноси, или бе слушала прекалено много рап музика в часовете по аеробика? Същият начин на мислене я беше накарал да си представи, че онзи държи лъскав черен пистолет, а той всъщност бе опрял нож в гърба на Пол. Нож, който дори не изглеждаше истински, но все пак беше успял да убие съпруга ѝ.
Земята започна да се тресе. Клеър усети как вибрациите тръгват от ходилата и пълзят нагоре по краката ѝ.
— Клеър? — обърна се към нея Хелън.
Преди няколко години в Напа преживяха земетресение. Клеър беше съборена от леглото, а Пол се стовари отгоре ѝ. Грабнаха обувките си и почти нищо друго и хукнаха покрай счупени водопроводни тръби и натрошени стъкла.
— Сградата не е достатъчно подсилена — каза Пол, само по боксерки и тениска, докато стояха в средата на претъпканата с хора и отломки улица. — Една по-нова постройка би имала подпори, които да абсорбират вибрациите, или устойчива на земетресения конструкция, която би намалила доста щетите.
Слушаше го как говори, напевно и монотонно, за сеизмичното натоварване и това бе единственото, което я успокои.
— Клеър?
Тя премига. Погледна към майка си и се зачуди защо лицата им са толкова близо едно до друго.
— Припадна.
— Не съм — възрази дъщеря ѝ, макар фактите да сочеха противното. Лежеше по гръб на собствената си алея. Полицайката стоеше отстрани. Клеър се опита напразно да измисли на какво насекомо ѝ приличаше, но, честно казано, жената просто изглеждаше претоварена с работа и изморена.
— Госпожо, останете така, не мърдайте — каза ѝ служителката на реда. — До десетина минути ще дойде линейка.
Клеър се помъчи да пропъди спомена за парамедиците, които бягаха по уличката с носилката, за по-малко от минута бяха проверили състоянието на Пол и поклатиха глави.
Наистина ли някой каза „Отишъл си е“, или Клеър бе изрекла думите сама? Беше ги чула. Беше ги почувствала. Беше видяла как съпругът ѝ се превръща от човек в тяло.
— Можеш ли да ми помогнеш да се надигна? — обърна се към майка си.
— Госпожо, недейте — нареди полицайката.
Хелън я подхвана за раменете.
— Чу ли какво каза полицайката?
— Ти си тази, която ми помогна да седна.
— Не това. Някой се е опитал да ограби къщата.
— Да ограби къщата? — Клеър повтори, без да долавя смисъла на произнесеното. — Защо?
— Предполагам, че са искали да откраднат някои неща. — Тонът на Хелън беше търпелив, но дъщеря ѝ видя, че е притеснена от новината. — Хората от фирмата за кетъринг са се натъкнали на крадците.