Крадци. Думата звучеше като отживелица в устата на майка ѝ.
Хелън продължи:
— Имало е борба. Барманът е лошо ранен.
— Тим? — попита Клеър, защото си помисли, че подробностите могат да я накарат да осъзнае, че това наистина се е случило.
Хелън поклати глава.
— Не му знам името.
Клеър погледна към къщата. Отново се чувстваше обезплътена, носеше се насам-натам в дирята от отсъствието на Пол.
Спомни си Змията и се върна в настоящето.
— Не е бил само един крадец, така ли? — обърна се към полицайката.
— Били са трима, афроамериканци, средни на ръст, на по двайсет и няколко години — отговори жената. — Всички са носили маски и ръкавици.
Хелън никога не беше имала доверие на полицаите.
— Сигурна съм, че с подобно описание ще ги намерите за нула време.
— Майко — опита се да я озапти Клеър, с такова държание изобщо не ѝ помагаше.
— Били са със сребриста кола с четири врати. — Полицайката хвана дръжката на палката на колана си, вероятно защото ѝ се щеше да я използва. — Издали сме БОЛО13 за превозното средство.
— Млада госпожице, единственото „боло“, което съм чувала, е сос „Болонезе“. — Хелън отново бе извадила библиотекарския си глас, изкарвайки от себе си всичката тревога, която не можеше да насочи към Клеър. — Бихте ли превели на разбираем език?
Джини стори това вместо нея:
— Означава, че издирват колата. Права ли съм? — Тя се усмихна любезно на служителката на реда. — Имам цветен телевизор в дневната си.
— Не мога да остана така на алеята — каза Клеър. Хелън я хвана за ръката и ѝ помогна да се изправи. Как щеше да постъпи Пол, ако беше тук? Щеше да поеме контрола. Клеър не бе в състояние. Едва смогваше да се държи на краката си. — Крадците взели ли са нещо?
— Не мислим, че са успели, госпожо, но се налага да огледате с детективите и да прецените — отвърна жената и посочи група мъже, които стояха до задния вход. Всички носеха шлифери като на Коломбо. Един от тях дори имаше пура между зъбите. — Ще ви дадат контролен списък, за да направите проверка. Ще ви е нужен подробен доклад, който да представите на застрахователната си компания.
Клеър се почувства толкова претоварена, че едва не се изсмя. Все едно полицайката я беше накарала да направи опис на експонатите в музея „Смитсониън“.
— Очаквам гости. Трябва да се уверя, че масите са наредени. Кетърингът…
— Госпожо — прекъсна я служителката на реда, — няма да пуснем никого в къщата, докато не приключим.
Клеър притисна устата си с юмрук, за да не може да каже на полицайката да престане да се обръща към нея с това шибано „госпожо“.
— Госпожо? — погледна я въпросително жената.
Клеър махна юмрука си. В края на алеята спря кола. Сив мерцедес. С включени фарове. Жълтото флагче, на което пишеше ПОГРЕБЕНИЕ, се подаваше от прозореца. Друг мерцедес се показа зад него. Погребалната процесия пристигаше. Какво щеше да прави сега? Да се строполи отново ѝ се струваше най-лесното решение. После какво? Линейка. Болница. Успокоителни. В крайна сметка щяха да я върнат у дома. И щеше да се озове на същото това място, с детективите и описа, и застраховката, и всевъзможните глупости. Всичко беше по вина на Пол. Той трябваше да е тук. Трябваше да се погрижи за всичко. Това бе негова работа.
Клеър Скот беше бясна на мъртвия си съпруг, че не бе тук, за да реши проблемите ѝ.
— Скъпа? — взря се в нея Хелън.
— Добре съм. — Отдавна беше осъзнала, че ако лъжеш достатъчно убедително, можеш да заблудиш и самата себе си. Единственото, с което се налагаше да се заеме сега, беше да състави списък със задачите. Така щеше да постъпи Пол. Съпругът ѝ винаги казваше, че няма нещо, дето да не може да се реши, щом е направен списък. Овладей подробностите и ще овладееш проблема. — Ще разведа детективите в къщата. Трябва да отложим ритуала. — Обърна се към шофьора на лимузината, който дискретно стоеше встрани. — Бихте ли върнали баба ми в дома ѝ, ако обичате? — Каза на полицайката: — Моля ви, обадете се на линейката да не идва. Добре съм. Над сто души са се запътили насам. Ако не искате да влизат в къщата, трябва да наредите някой да застане на входа и да ги спира.
— Смятайте го за свършено. — Полицайката изглеждаше щастлива да се отърве от компанията им. Почти побягна по алеята.
Клеър се почувства малко по-спокойна. Погледна към майка си.
— Не съм сигурна, че мога да се справя с това.
— Вече го правиш. — Хелън хвана дъщеря си под ръка и двете тръгнаха към мъжете с шлиферите. — Нарани ли се, когато припадна?
— Не. — Опипа тила си. Натъртванията все още я боляха. Още една цицина нямаше да промени нищо. — Припадала ли съм и преди?