— Поне аз не помня. Следващия път гледай да се строполиш на трева. Помислих, че ще си разцепиш тиквата.
Тя стисна ръката на майка си.
— Не е нужно да оставаш.
— Няма да си тръгна, докато не се уверя, че всичко е наред.
Клеър сви устни. Имаше времена, когато майка ѝ не беше на разположение за нищо.
— Виж, знам какво мислиш за полицията, но трябва да поохладиш емоциите си.
— Хъкълберита — промърмори Хелън. Така наричаше некомпетентните полицаи. — Току-що ми хрумна, че аз съм единственият член на нашето семейство, който не е бил в затвора.
— Бях в ареста, майко. Отиваш в затвора, след като те осъдят.
— Благодаря на Бога, че не съм използвала погрешната дума в литературния клуб.
— Госпожо Скот? — Единият от мъжете с шлифери се приближи към тях, държеше значката си в ръка. Вонеше на цигарен дим, сякаш не беше достатъчно клише, че носеше шлифер. — Аз съм капитан Мейхю от полицейския участък на Дънуди.
— Капитан? — учуди се Клеър. Мъжът, с когото разговаря след убийството на Пол, беше просто детектив. Нима обирите бяха по-важни от убийствата или пък убийствата бяха толкова често явление в Атланта, та ги поверяваха на редови детективи?
— Искрено съжалявам за загубата ви. — Мейхю прибра значката в джоба на шлифера си. Мустакът му беше буен и неподдържан. От носа му се подаваха косъмчета. — Конгресменът ме помоли да се заема лично със случая.
Клеър бе наясно за кой конгресмен ставаше въпрос. Джони Джаксън беше благодетелят на Пол от самото начало, той му възлагаше държавни поръчки, които трябваше да отидат при доста по-опитни от него архитекти. Ранните му инвестиции бяха възнаградени през годините. Всеки път, когато „Куин + Скот“ получеше нова държавна поръчка, личната сметка на Пол биваше таксувана яко за чартърни полети, с които не беше летял, и петзвездни хотели, където никога не бе отсядал.
Клеър си пое дълбоко въздух и попита:
— Съжалявам, капитане. Чувствам се малко замаяна. Бихте ли ми обяснили, какво точно се е случило?
— Предполагам, че около погребението и всичко останало това е последното, с което желаете да се занимавате тъкмо сега. Както казах, моите съболезнования. — Мейхю също си пое дълбоко въздух, много по-дрезгаво и хриптящо. — Случаят е класически, но все още попълваме някои празноти. Не сте първата в страната, на която ѝ се случва подобно нещо. Подозираме, че става въпрос за банда млади мъже, които четат некролозите, разбират кога ще бъдат погребенията, установяват местоположението на съответната къща с Гугъл Ърт и преценяват дали си заслужава да бъде ограбена.
— Мили боже — възкликна Хелън, — това е доста извън шаблона.
Мейхю също изглеждаше възмутен.
— Смятаме, че крадците са имали само минута, преди ванът на фирмата за кетъринг да пристигне. Служителите са видели счупеното стъкло на задната врата. — Мъжът посочи парчетата върху каменните стълби. — Барманът е влязъл вътре… което вероятно не е било най-добрата идея. Пребили са го, но е успял да предотврати обира.
Клеър отново погледна към къщата. Пол чертаеше най-различни варианти на архитектурния план още като студент. Единственото, което се беше променило, бе сумата пари, които можеха да изхарчат. Никой от двамата не се бе родил богат. Бащата на Клеър беше професор в колеж. Родителите на Пол притежаваха ферма. Съпругът ѝ обичаше да има пари, защото така се чувстваше подсигурен. Клеър обичаше да има пари, защото, щом веднъж бе платила за нещо, никой не можеше да ѝ го отнеме.
Нима не беше платила достатъчно за Пол? Нима не бе работила достатъчно, не го бе обичала достатъчно, не му се бе отдала достатъчно? Затова ли го изгуби?
— Госпожо Скот?
— Съжалявам. — Клеър не знаеше защо продължава да се извинява. Пол щеше да се отнесе по-сериозно към случилото се. Щеше да е разгневен от това посегателство. Стъклото на вратата им беше счупено! Крадци бяха ровили в нещата им! Един от служителите им бе нападнат! Клеър щеше да бъде до него, щеше да е разгневена също колкото него, но без Пол едва успяваше да се насили да действа.
Хелън попита:
— Можете ли да ни кажете дали барманът е добре? Тим беше, нали?
— Да, Тим. — Мейхю кимна и сви рамене в същото време. — Повечето от раните му са повърхностни. Отведоха го в болницата, за да го зашият.
Клеър усети как ужасът започва да я поглъща. Наемаха Тим от години. Той имаше син, който страдаше от аутизъм, и бивша съпруга, която се опитваше да спечели отново, а сега го шиеха в болницата, защото нещо ужасно се беше случило в дома ѝ.
— Нуждаете се от Клеър, за да огледа къщата и да види дали крадците не са взели нещо ли?
— Да, точно така. Знам, че наистина моментът не е подходящ, но госпожа Скот трябва да ни каже какво е разположението на охранителните камери. — Мъжът посочи към черния глобус на единия ъгъл на къщата. — Сигурни сме, че някоя от тях е записала извършителите, като влизат и излизат.