Вътре бяха, разбира се, и беемвето на Клеър и колите на Пол — Порше Карера и Тѐсла Модел S.
— Майка му стара. — Тонът на Нолан беше благоговеен. Клеър бе виждала мъже да се надървят повече на гаража на Пол, отколкото на жена.
— Ето от тук. — Тя набра четирицифрен код на друга малка клавиатура и ги поведе надолу към мазето. Обожаваше факта, че Пол обичаше гаража си. Прекарваше часове в него, работейки върху моделите си. Клеър го подкачаше, че единствената причина да ги конструира у дома, а не в службата, е, че после трябваше да чисти сам.
— Един вид маниак на тема чистота — каза Нолан, сякаш прочел мислите ѝ.
— Извадих късмет с него — отвърна тя. Безобидното обсесивно-компулсивно разстройство на Пол не беше попречило на съвместния им живот, нито бе подтикнало съпруга ѝ към странности, като да докосне дванайсет пъти дръжката на вратата. Даже напротив, то се изразяваше в неща, които биха се понравили на всяка жена: Пол сваляше седалката на тоалетната чиния, сгъваше всички дрехи, чистеше кухнята всяка вечер.
В дъното на стълбището Клеър въведе на малката клавиатура на вратата друг четирицифрен код. Ключалката изщрака.
— Никога не съм виждал мазе под гараж — призна си Мейхю.
— Малко като в „Мълчанието на агнетата“ — добави Нолан.
Клеър включи осветлението и пред очите им се разкри бетонена стаичка. Пол беше проектирал помещението и с друга цел — да служи като убежище от торнада. Върху метални рафтове бяха наредени провизии. Имаше малък телевизор, радио, две походни легла и купища вредна храна, защото Клеър му бе казала, че по време на апокалипсиса ще се нуждае от много шоколад и царевични пръчки.
Добре че все още беше с палто. Температурата долу постоянно бе ниска заради компютрите. Всичко се контролираше от тук, не само охранителните камери, но и аудио-видеосистемите, автоматиката на щорите и оборудването, както и всяко нещо, което караше къщата да съществува като по магия. Имаше няколко метални кутии с премигващи светлини и малко бюро с четири плоски монитора, монтирани на подвижни поставки.
— Случайно съпругът ви тайно да е работил за АНС14? — попита Нолан.
— Да. — Клеър се измори от въпросите на полицая, които бяха още по-дразнещи заради равния му, среднозападен акцент. Най-бързо щеше да ги разкара, ако просто им дадеше онова, което искаха.
Отвори едно чекмедже на бюрото и извади ламиниран контролен списък, от който ставаше ясно как работят охранителните камери. Пол се беше опитал да ѝ обясни, но тя само се бе изцъклила насреща му и се бе притеснила, че ще получи припадък.
Клеър придърпа компютърната клавиатура и набра кода за достъп до системата.
— Доста пароли за помнене. — Нолан стоеше толкова близо до нея, че можеше да усети топлината на тялото му.
Тя се отдръпна. Подаде листа на Мейхю.
— От тук насетне сте вие.
— Всичките ви къщи ли са такива? — попита Нолан.
— Имаме само една.
— Само. — Полицаят се засмя.
Търпението на Клеър се изчерпа.
— Съпругът ми е мъртъв, в дома ми са влезли крадци. Намирате ли нещо забавно в тази ситуация?
— Не. — Нолан вдигна ръце, сякаш да се предпази да не му издере очите. — Не съм искал да ви обидя, госпожо.
Мустакът на Мейхю потрепна отново.
— Трудно е да обидиш някого, ако си държиш шибаната уста затворена.
Клеър изгледа Нолан, преди да се извърне. Наясно беше как да накара един мъж да млъкне. Полицаят не се оттегли, но направи няколко крачки назад, за да ѝ даде да разбере, че намекът е схванат.
Тя наблюдаваше мониторите, докато Мейхю проверяваше списъка на Пол. Екраните бяха разделени, така че всеки да показва четири различни картини от шестнайсет камери. Всеки вход, всяка поредица от прозорци, басейнът и няколко участъка от алеята се следяха. Клеър видя, че хората от фирмата за кетъринг са се качили във вана си. Сребристият форд на Хелън беше паркиран от другата страна на гаража. Майка ѝ разговаряше с един от детективите пред задния вход. Ръцете ѝ бяха на хълбоците. Клеър се радваше, че няма звук.
Мейхю прелистваше бележника си.
— Така. Разполагаме с приблизителния час на нахлуването, базиран на обаждането на служителите от фирмата на 911. — Той натисна някакви бутони и Хелън изчезна от екрана. Ванът направи рязък завой. Мейхю превърташе назад записите, докато не намери онова, което търсеше. Трима души стояха в началото на алеята. Бяха прекалено далеч, за да бъдат разпознати, представляваха тъмни, заплашителни петна, устремени към къщата.