Клеър усети как настръхва. Това наистина се беше случило. Наистина се беше случило в къщата ѝ.
Забеляза часа на таймера на видеото. Докато крадците прекосяваха паркинга пред дома ѝ, бе стояла в малкия, отворен за всички, независимо от вероизповеданието, параклис на гробището и се беше питала защо и тя не умря в онази уличка заедно със съпруга си.
— Ето — каза Мейхю.
Клеър почувства остра болка в гърдите, когато петната се превърнаха в мъже. Самата гледка правеше всичко това реално, нещо, срещу което трябваше да се изправи лице в лице. Точно както полицайката бе казала, трима афроамериканци със ски маски и ръкавици бягаха нагоре по алеята. Бяха облечени в черно. Главите им се мърдаха в пълен синхрон, докато се озъртаха наляво и надясно. Един от тях държеше кози крак. Друг имаше оръжие.
— Приличат ми на професионалисти — отбеляза Нолан.
— Това определено не е първото им родео — съгласи се Мейхю.
Клеър огледа мъжа, който уверено вървеше към задния вход на къщата. Пол беше поръчал всички врати и прозорци от Белгия. Те бяха от солиден махагон с четворно заключване, което бе преодоляно лесно, след като лостът разби оловното стъкло, един от крадците пъхна ръката си в дупката и дръпна резето.
Устата на Клеър пресъхна. Усети как очите ѝ се пълнят със сълзи. Това беше нейната къща. Това беше нейната задна врата, същата, която използваше безброй пъти всеки ден. Онази, през която Пол влизаше, когато се прибираше от работа.
През която беше влизал.
— Ще съм горе, ако ви трябвам — каза Клеър.
Тя се качи по стълбите. Избърса очите си. Отвори уста. Направи усилие да поеме въздух, да го изпусне, да пребори истерията, зародила се в дълбините на стомаха ѝ.
Стълбите на Пол. Работната маса на Пол. Колите на Пол.
Мина през гаража. Стигна до стълбите в дъното и ги изкачи толкова бързо, колкото ѝ позволяваха краката. Не съзнаваше къде отива, докато не се озова в средата на кабинета на Пол.
Тук беше канапето, на което обичаше да си подремва. Също и креслото, на което сядаше, за да чете или да гледа телевизия. Тук беше картината, която му бе подарила за третата годишнина от сватбата им. Както и чертожната маса, на която работеше. И бюрото, което бе проектирал така, че да няма никакви видими кабели. Пресата за попиване беше чиста. В тавичката за документи имаше подредени листове с кривия почерк на Пол. Тук беше компютърът му. И комплектът моливи. Тук беше и снимката в рамка на Клеър, която бе отпреди повече години, отколкото можеше да преброи. Пол я беше направил с фотоапарат „Никон“, принадлежал на майка му.
Тя вдигна снимката. Бяха на футболен мач. Якето му беше наметнато на раменете ѝ. Спомни си колко топло ѝ бе с него, колко уверена се чувстваше в онзи момент. Обективът я бе хванал как се смее с отворена уста и глава, отметната назад. Екстатично, неотменимо щастлива.
Двамата отидоха да учат в Обърнския университет в Алабама, защото за Пол той предлагаше една от най-добрите учебни програми по архитектура в страната, а за Клеър достатъчно голямо разстояние от дома ѝ. Фактът, че се бе омъжила за момче, израснало на по-малко от трийсет километра от родния ѝ дом, беше поредното доказателство, че независимо колко надалеч избягаш, винаги се озоваваш обратно там, откъдето си тръгнал.
Пол беше глътка свеж въздух в сравнение с останалите момчета, с които се срещаше в колежа. Той бе толкова уверен в себе си, в онова, което искаше да прави. Знаеше накъде се беше насочил. Бакалавърската му степен бе покрита от стипендията, която беше спечелил, а магистърската — от парите, които бе наследил след смъртта на родителите си. Благодарение на малката застраховка „Живот“, на постъпленията от продажбата на фермата и на договорката извън съдебната зала между него и транспортната компания, собственик на тира, убил родителите му, се бе сдобил с достатъчно пари за обучението и за ежедневните си разходи.
Въпреки това Пол се беше трудил през цялото време. Бе отраснал във ферма, където работата започваше с пукването на зората. В девети клас бе спечелил стипендия за военно училище интернат в Югоизточна Алабама. Беше научен на дисциплина, станала част от характера му. Той просто не можеше да стои бездеен. През годините в колежа бе работил най-напред в „Тайгър Рагс“, университетска книжарница. А после като преподавател по математика по програмата „Мат Лаб“15.
Специалността на Клеър беше история на изкуството. Математиката не ѝ се удаваше. Или поне никога не се беше старала особено, което си бе същото. Ясно си спомняше първия път, когато бе седнала заедно с Пол, за да ѝ помогне за домашното ѝ.