— Всички знаят, че си красива — беше ѝ казал той, — но никой не знае, че си интелигентна.
Интелигентна.
Всеки можеше да е умен. Ала не всеки можеше да е интелигентен.
Клеър върна снимката на мястото ѝ. Седна на бюрото на Пол. Отпусна ръцете си там, където и съпругът ѝ бе отпускал своите. Затвори очи и се опита да улови неговия аромат. Пое си дълбоко въздух, докато дробовете не започнаха да я болят, след което бавно го издиша. Клеър беше на почти четиресет години. Нямаше деца. Съпругът ѝ бе мъртъв. Най-добрите ѝ приятелки навярно пиеха маргарити в близкия бар и клюкареха колко зле е изглеждала на погребението.
Тя поклати глава. Имаше цял живот на разположение, за да се самосъжалява колко е самотна. Сега просто трябваше да успее да преживее деня. Или поне следващия час.
Вдигна слушалката и набра номера на мобилния на Адам Куин. Пол познаваше Адам от по-отдавна, отколкото нея. Бяха съквартиранти през първата година в Обърн. Завършиха архитектура заедно. Адам беше кум на сватбата им. По-важното бе, че двамата използваха едни и същи хора, за да осъществяват плановете в живота си.
Куин отговори при първото позвъняване.
— Клеър? Добре ли си?
— Добре съм — отвърна му тя, ала наистина ли беше така, или се дължеше просто на факта, че имаше да прави нещо? — Виж, съжалявам, че те безпокоя, но знаеш ли кой е застрахователният ни агент?
— О, да. Ето… — Адам звучеше объркан, вероятно защото това беше последният въпрос, който очакваше Клеър да му зададе в деня на погребението на съпруга си. — Името ѝ е Пая Лорайт. — Произнесе буква по буква фамилията на застрахователката. — Мога да ти изпратя контактите ѝ с есемес.
— Нямам мобилен телефон — осъзна Клеър. — Змията го взе. Искам да кажа, мъжът, който…
— Ще ти ги пусна на имейла.
Тъкмо щеше да му отговори, че няма достъп и до електронната си поща, но се сети за своя айпад. Моделът беше стар. Пол постоянно заплашваше, че ще го смени с лаптоп, а тя продължаваше да го уверява, че за нея си е добре, и сега вероятно щеше да го опакова, за да го вземе след трийсет години със себе си, когато отидеше в старчески дом.
— Клеър? — Гласът на Адам беше приглушен. Вероятно бе отишъл в друга стая. По време на колко телефонни разговори между двамата бе отивал в друга стая? Пет-шест може би.
Толкова безсмислено, толкова глупаво.
— Наистина съжалявам — каза Адам.
— Благодаря ти. — Отново бе на път да се разплаче и се намрази за това, защото партньорът на съпруга ѝ бе последният човек, пред когото трябваше да го прави.
— Искам да знаеш, че ако се нуждаеш от нещо… — Той млъкна. Клеър долови дращещ звук и предположи, че Адам потърква лицето си с пръсти. Беше от онези мъже, които имаха неизменна черна брада даже и след като се обръснеха. Клеър не намираше косматите мъже за особено привлекателни, ала това не ѝ попречи да спи с него.
Не я успокояваше дори фактът, че се бе случило преди много време.
— Клеър, чуваш ли ме?
— Да.
— Съжалявам, че се налага да повдигам темата в такъв момент, но Пол трябва да има файл на компютъра си с текущите задачи. Може ли да ми го пратиш на имейла? Неудобно ми е, че те моля, само че ни предстои наистина важна презентация в понеделник рано сутринта, а ще ми отнеме часове да навляза в работата му.
— Няма проблем. Разбирам. — Клеър бръкна под бюрото и извади клавиатурата. — Ще ти го пратя от неговия имейл.
— Знаеш ли паролата му?
— Да. Пол ми имаше пълно доверие. — В миг осъзна, че и двамата бяха наясно, че не би следвало да е така.
Каква глупава, безсмислена грешка.
— Ще го получиш след няколко минути — обеща тя.
Затвори телефона. Спомни си часовете, прекарани с Адам Куин. Часове, които трябваше да прекара със съпруга си. Часове, за които би убила, за да ги върне отново.
Нямаше връщане назад. Оставаше ѝ единствено да продължава напред.
Десктопът на аймака на Пол представляваше празен син екран, в чиято долна част се намираха иконите с приложения. До тях имаше три папки: „Работа“, „Лично“, „Къща“. Клеър кликна върху третата и в нея откри списъка със задачите за януари. Също така видя файл, озаглавен „Застраховка“, който съдържаше не само информация за застрахователната им агентка, но и PDF с описания, снимки и серийни номера на де що имаше в къщата. Пусна за принтиране всичките 508 страници.
После отвори папка „Работа“. Тя беше много по-сложна и объркана. Нямаше файл „Текущи задачи“, само множество файлове с номера вместо имена. Клеър предположи, че това са номера на проектите, ала нямаше как да е сигурна. Кликна върху полето с датите, за да ги подреди хронологично. Имаше петнайсет наскорошни файла, върху които Пол беше работил през последните две седмици. Единият бе отварян вечерта, преди да умре.