— Съпругът ви е бил подреден тип.
Клеър не отговори.
— Един вид маниак на тема контрол?
Тя сви рамене. Пол никога не се беше опитвал да я контролира. Освен когато притисна лицето ѝ в онази тухлена стена в уличката.
Полицаят посочи дигиталната ключалка на вратата.
— Доста сериозна охранителна мярка.
Клеър повтори онова, което съпругът ѝ често ѝ казваше:
— Няма особена разлика, ако не пускаш алармата.
Нолан се усмихна със своята обезпокоителна усмивка. Стоеше на разстояние, но тя се чувстваше все едно се беше надвесил над нея.
— Така или иначе, ще се наложи да изпратим екип тук.
Сякаш сърцето ѝ спря. Компютърът. Файловете. Филмът.
— Не е необходимо.
— По-добре да се презастраховаме, отколкото да съжаляваме по-късно.
Клеър се помъчи да измисли добро оправдание, за да го отклони от намерението му.
— Охранителните камери заснели ли са мъжете да влизат в гаража?
— Няма как да знаем.
Тя наподоби вяло библиотекарския тон на майка си:
— Мисля, че шестнайсет камери биха могли да ви убедят в това.
Нолан сви рамене. Отново ѝ се усмихваше.
— Както и автомобили на стойност половин милион долара, които все още са в гаража.
Той не преставаше да се усмихва и Клеър осъзна, че говори прекалено много. Ръцете ѝ се потяха. Стисна подлакътниците на стола.
— Има ли нещо, което не желаете да видим? — попита Нолан.
Тя се помъчи да не поглежда към компютъра. Вместо това насочи погледа си към устните му и се опита да не мисли за червените, влажни устни зад маската с циповете.
— Любопитен съм, госпожо Скот — продължи той, — дали съпругът ви не ви е казал нещо, преди да бъде убит?
Клеър си спомни уличката, грубите тухли, горящата кожа на ожулената буза. Дали Пол внезапно не се беше вдъхновил? Затова ли държеше този филм на компютъра си?
— Госпожо Скот? — Нолан сметна мълчанието ѝ за смущение. — Не се тревожете. Детектив Реймън ми обясни защо сте били в онази уличка със съпруга си. Не искам да ви съдя. Любопитен съм какво ви е казал.
Клеър прочисти гърлото си отново.
— Обеща ми, че няма да умре.
— Нещо друго?
— Вече разказах всичко на детектив Реймън.
— Да, но това е било преди няколко дни. Понякога е необходимо време, за да се завърнат някои спомени. — Полицаят натисна малко повече. — Обикновено сънят помага. Имал съм си работа с много жертви на тежки престъпления. Приливът на адреналин ги превежда през трудните моменти, след което се налага да разкрият историите си на стари натрапници като мен, а после се прибират у дома и остават сами, и започват да се разпадат, защото адреналинът си е отишъл, и нямат повече сили, и заспиват дълбоко, и внезапно се събуждат, облени в пот, и си спомнят нещо.
Клеър пак преглътна. Той описа в детайли първата ѝ самотна нощ, но единственото откритие, което направи в мокрите от потта завивки, бе, че Пол не е до нея, за да я утеши.
Да я утеши.
Как беше възможно мъжът, гледал подобна мръсотия, да бъде онзи нежен съпруг, утешавал я цели осемнайсет години?
— Е — прикани я Нолан, — спомнихте ли си нещо? Не е нужно да ви се струва полезно. Някакъв коментар да е изрекъл, нещо необичайно да е направил. Преди или след нападението. Всичко, за което бихте могли да се сетите. Може да не е реплика, а нещо в поведението му.
Клеър сложи ръка на бедрото си. Все още усещаше местата, където Пол си бе забивал пръстите. Никога не ѝ беше оставял такива белези преди. Дали бе искал да го стори? Дали се беше борил с импулса през всичките тези години?
— Нещо в поведението му изобщо — настоя Нолан. — Нещо, което е казал.
— Помня, че беше шокиран. И двамата бяхме. — Клеър постави ръцете си една до друга на бюрото, за да не вземе да кърши пръсти. — Нарича се комплекс „Господари на Вселената“. — Звучеше като Пол и в интерес на истината този израз принадлежеше на съпруга ѝ. — Състои се в това, че хората започват да си мислят, че социалният статус и парите могат да ги предпазят от трагедии.
— Смятате ли, че е така? — попита Нолан. — Изглежда, сякаш сте видели много трагедии.
— Това, което вършите, е детективска работа. — Клеър се насили да остане в настоящето. — Детектив ли сте? Когато се появихте на алеята, не ми казахте длъжността си, нито ми показахте документите си.
— Права сте.
Не ѝ предостави желаната информация, затова тя додаде:
— Искам да видя документите ви.
Нолан беше невъзмутим. Бръкна в джоба на палтото си и пристъпи към нея. Портфейлът му изглеждаше евтин. Вместо детективска значка в него имаше две ламинирани карти. Всичко на горната беше отпечатано със златисто мастило — думите Федерално бюро за разследване, сляпата Лейди Правосъдие и белоглавият орел. Долната карта бе в синьо, съдържаше цветна снимка на Фред Нолан с името му и разкриваше, че той е специален агент от офиса в Атланта на „Уест Пийчтрий“.