— Мислиш ли?
Барманът ѝ намигна.
— Само ми кажи, ако се нуждаеш някой да те закара до вас.
Клеър се засмя, защото ѝ беше по-лесно да направи това, отколкото да му каже да си среши косата и да се върне в колежа. Отново погледна телефона си, за да провери колко е часът. Пол закъсняваше с дванайсет минути. В главата ѝ изникнаха редица злополуки: бяха откраднали колата му, беше го ударил автобус, бе покосен от отломка от падащ самолет, бе отвлечен от някой откачалник.
Вратата на ресторанта се отвори, но не беше Пол, а някаква компания. Бяха облечени в стил „бизнес кежуъл“, най-вероятно служители от близките офис сгради, които искаха да пийнат по нещо, преди да се отправят към домовете си в мазетата на родителите си в покрайнините на града.
— Следиш ли този случай? — Барманът кимна към телевизора.
— Не — отвърна Клеър, макар в действителност да беше запозната с историята. Нямаше как да изключи телевизора, когато съобщаваха за изчезнала тийнейджърка. На шестнайсет години. Бяла. От средната класа. Много красива. Хората не изглеждаха така разгневени, ако някоя грозна жена изчезнеше.
— Трагедия — каза мъжът. — Толкова е красива.
Клеър отново погледна телефона си. Пол закъсняваше с тринайсет минути. Тъкмо днес. Все пак беше архитект, а не мозъчен хирург. Не можеше да изникне прекалено спешен случай, та да не успее да отдели две секунди, за да ѝ прати съобщение или да ѝ се обади.
Започна да върти венчалната халка около пръста си, нервен навик, за чието съществуване не подозираше, докато Пол не ѝ обърна внимание. Тогава спореха за нещо, което беше от изключителна важност за Клеър, ала вече не помнеше какво бе то, нито пък кога точно се бе случило. Миналата седмица? Миналия месец? Познаваше Пол от осемнайсет години и беше омъжена за него от почти толкова. Не бяха останали много теми, по които можеха да спорят с дълбока увереност.
— Сигурна ли си, че не мога да ти предложа нещо по-твърдо? — Барманът държеше бутилка „Столичная“, но беше ясно какво всъщност има предвид.
Клеър се насили да се засмее отново. Много добре познаваше този тип мъже. Високи, мургави и красиви, със светнали очи и уста, от която като че ли капе мед. Ако беше на дванайсет, щеше да изпише името му по цялата си тетрадка по математика. На шестнайсет щеше да му позволи да сложи ръката си на пуловера ѝ. На двайсет щеше да му позволи да я сложи където пожелае. Сега, на трийсет и осем, просто искаше да го разкара.
— Не, благодаря ти — отвърна тя. — Пробационният ми инспектор ме посъветва да не пия, когато съм навън.
Мъжът я дари с усмивка, която да ѝ покаже, че не е схванал шегата.
— Лошо момиче. Харесва ми.
— Трябваше да ме видиш с монитора на глезена ми. — Клеър му намигна. — Черното е новото оранжево1.
Вратата на ресторанта се отвори. Този път беше Пол. Клеър изпита облекчение, щом съпругът ѝ се насочи към нея.
— Закъсня — каза му тя.
Той я целуна по бузата.
— Съжалявам. Нямам извинение. Трябваше да се обадя. Или да ти пратя съобщение.
— Да, трябваше да го направиш.
— Гленфидич: малцово, чисто.
Клеър наблюдаваше как младият мъж налива уискито на Пол с невиждан до този момент професионализъм. Венчалната ѝ халка, любезните ѝ намеци и явната ѝ незаинтересованост бяха незначителни препятствия в сравнение с голямото „не“, каквото представляваше целувката на друг мъж.
— Сър. — Барманът постави питието пред Пол, след което се отправи към далечния край на бара.
Клеър снижи глас:
— Предложи ми да ме закара до нас.
За първи път, откакто бе влязъл, Пол погледна мъжа.
— Да отида ли да го фрасна по носа?
— Да.
— Ще ме откараш ли в болницата, когато ми отвърне?
— Да.
Пол се усмихна, но само защото и тя се усмихваше.
— Какво е чувството да си развързана?
Клеър погледна надолу към голия си глезен и в първия момент очакваше да види натъртване или някаква следа на мястото, където се намираше масивната черна гривна. Бяха минали шест месеца от последния път, в който бе облякла пола на публично място, тъй като през това време, по нареждане на съда, носеше проследяващо устройство.
— Чувствам се свободна.
Пол остави сламката на салфетката до нейното безалкохолно.
— Постоянно те следят чрез телефона и джипиеса в колата ти.
— Не могат да ме изпращат в затвора всеки път, когато оставя телефона си или изляза от колата.
Пол заряза темата, която според Клеър беше доста добра.
— Вечерният час?
— Отменен е. Стига да стоя далеч от неприятности през следващата година, досието ми ще бъде изчистено и все едно нищо не се е случвало.