ФБР. Какво търсеше ФБР в къщата им?
Клеър помисли за файла на компютъра на Пол. Дали от ФБР не бяха проследили свалянето му? Дали Фред Нолан не беше тук, защото съпругът ѝ се бе натъкнал на нещо, на което не трябваше? Онова, дето бе гледала, вероятно не беше истинско. Може би представляваше филм, създаден с цел да задоволява някакъв извратен фетиш.
Извратен фетиш, на който очевидно съпругът ѝ беше попаднал случайно или просто бе крил от нея цели осемнайсет години.
— Доволна ли сте? — Нолан продължаваше да държи портфейла си отворен. Все още се усмихваше. Сякаш това беше най-обикновен разговор.
Клеър погледна отново към документите му. Мъжът на снимката имаше по-малко сиви косми в косата.
— Рутинна практика ли е ФБР да разследва осуетени обири?
— На тази работа съм от достатъчно дълго време, за да си давам сметка, че нищо не е рутинно. — Той затвори портфейла си. — Бандата, която е нахлула в къщата ви, е прекосила доста граници в страната. Помагаме за координацията между полицейските сили.
— Това не е ли задължение на Джорджийското бюро за разследване?
— Определено сте наясно с йерархията ни.
Клеър трябваше да сложи край на тази размяна на реплики, преди да си каже всичко.
— Току-що осъзнах, че вие не отговаряте на въпросите ми, агент Нолан, така че може би и аз трябва да спра да отговарям на вашите.
Той се усмихна.
— Забравих, че имате опит с правосъдната система.
— Искам да си вървите.
— Няма проблем. — Нолан посочи към вратата. — Отворена или затворена?
Клеър не му отвърна, но той я затвори на излизане.
Тя отиде на бегом в банята и повърна.
Четвърта глава
Лидия се опита да се концентрира върху пътя. Караше дъщеря си на мач на отбора ѝ, който този път щеше да е на чужд терен. Бе издържала цели двайсет и четири часа, преди новината за смъртта на Пол Скот да я удари с всичка сила. Махмурлукът от последствията беше ужасен. Цял ден се чувстваше изтощена и ѝ идеше да реве постоянно. Главата ѝ туптеше в синхрон със сърцето ѝ. Кафето, което бе погълнала, за да потисне главоболието, я бе направило раздразнителна. Мразеше чувството на замаяност, но още повече ненавиждаше факта, че когато се събуди тази сутрин, първата ѝ мисъл бе, че една доза кокаин ще я вдигне на крака.
Нямаше да загърби седемнайсет години и половина на въздържание заради тоя задник. Предпочиташе да се хвърли от някой мост, отколкото да стори нещо толкова глупаво.
Ала това не ѝ попречи да се мрази, задето само си бе помислила отново да започне да се друса. Нито пък да плаче като бебе цяла нощ.
Повече от един час хлипа в обятията на Рик. Той беше толкова мил с нея, галеше я по косата и ѝ обясняваше, че има право да бъде разстроена. Вместо да я кара да си каже всичко или да я заведе някъде, пусна Джон Колтрейн и изпържи малко пиле. Пилето беше хубаво. Компанията — още по-хубава. Бяха започнали да спорят кое е най-доброто соло на Колтрейн — в „Crescent“16 или в „Blue in Green“17 — и по средата на спора Дий беше излязла от стаята си и бе дала на Лидия най-големия подарък, който една тийнейджърка може да поднесе на майка си: беше се съгласила с нея.
Този сговор не бе траял дълго.
Сега дъщеря ѝ се беше свлякла в минивана в своята — както Лидия я наричаше — телефонна поза (и автомобилна в случая). Маратонките ѝ бяха върху таблото. Лактите и предмишниците ѝ, разперени на седалката, наподобяваха крака на кенгуру. Държеше айфона на пет сантиметра от носа си. Коланът ѝ вероятно щеше да я обезглави, ако станеше катастрофа.
„OMG!18 — би гласял есемесът на Дий, докато чакаха линейката. — Обезгл в катастр!“
Лидия си спомни колко пъти собствената ѝ майка ѝ казваше да стои изправена, да престане да се изгърбва, да държи книгата по-далеч от очите си, да пие вода, да спи със сутиен, да не се тъпче много, за да не я заболи стомахът, и никога да не се качва на стоп. Искаше ѝ се да се зашлеви за това, че не беше спазвала всеки глуповат съвет, който жената бе изрекла.
Вече беше прекалено късно.
Започна да вали. Лидия включи чистачките. Гумените пера едва докосваха стъклото. Миналата седмица Рик ѝ напомни да мине през бензиностанцията, за да ѝ ги смени. Каза ѝ също така, че времето изглежда лошо, а тя се беше засмяла, защото никой не можеше да предвижда времето.
Метал застърга стъклото, когато разкъсаната гума се огъна под напора на вятъра.
Дий изпъшка.
— Защо не накара Рик да ги смени?