— Защото каза, че е прекалено зает.
Дъщеря ѝ я изгледа накриво.
Лидия пусна радиото. Така се справяше със странните звуци, издавани от колата, преди да започне да излиза с механик. Опита се да се намести удобно на седалката си. Коланът неумолимо я притискаше. Коремът ѝ приличаше на спукана торбичка с тесто. Тази сутрин Рик деликатно я посъветва да отиде на сеанс. Лидия се съгласи, че това е добра идея, но в крайна сметка се озова във Вафлената къща.
Каза си, че не е готова да сподели чувствата си, понеже не бе имала време да осмисли смъртта на Пол Скот. После си напомни, че един от тайните ѝ таланти беше отричането и тя бе много добра в това. Поддържането на кокаинов навик за триста долара на ден си изискваше сериозно ниво на самозаблуждаване. Накрая реши да приеме късогледото убеждение, че не бива да се вини за последствията от собствените си действия.
Кредото на наркоманите: вината винаги е нечия друга.
За известно време Пол Скот бе носител на вината за Лидия. Нейният лидийски камък. Нейната мантра.
„Само да не беше Пол…“ предхождаше всяко извинение.
Тогава се появи Дий и Лидия се зае да оправи живота си, срещна Рик и Пол Скот беше изритан в дъното на съзнанието ѝ по същия начин, по който бе избутала всички ужасни неща, станали през, както ги наричаше, Лошите години. Като многото случаи, в които се беше озовавала в ареста. Или онзи път, когато се бе събудила до двама противняци в „Мотел 8“ и се опита да се убеди, че сексът за наркотици не е като секса за пари.
Докато търсеше убежище във Вафлената къща тази сутрин, едва не игнорира обаждането на Рик по мобилния.
— Чувстваш ли нужда да се надрусаш? — беше я попитал той.
— Не — бе му отговорила, защото в този момент желанието ѝ беше потиснато от висока купчина вафли. — Искам да изровя тялото на Пол и да го убия отново.
Последния път, в който Лидия видя Пол Скот, тя на практика излезе от кожата си заради абстиненцията. Бяха в тъпата му Мазда Миата, която чистеше всеки уикенд с меки парцали и четка за зъби. Навън беше тъмно, почти полунощ. По радиото вървяха Хол и Оутс. „Private Eyes“19. Пол пееше с тях. Гласът му беше ужасен, но по онова време всеки звук ѝ се струваше като шило за лед в ушите ѝ. Той усети раздразнението ѝ. Усмихна ѝ се. Пресегна се и спря радиото. Сложи ръка на коляното ѝ.
— Мамо?
Лидия се обърна към дъщеря си. Престори се на учудена.
— Извинявай. Ти Дий ли си? Не те разпознах без телефона пред носа ти.
Дъщеря ѝ завъртя очи.
— Не искаш да ни гледаш, защото не струваме, а не защото още си ядосана заради разрешението, нали?
Лидия се почувства зле, че детето ѝ е могло да си помисли подобно нещо.
— Скъпа, всичко е заради ужасната ти игра. Прекалено е болезнено да те гледа човек.
— Добре, щом така смяташ.
— Така смятам. Ужасна си.
— Хубаво, отговор даден — рече Дий. — Но тъй като ще бъдем брутално честни, аз също имам да ти казвам нещо.
Лидия нямаше да може да понесе още една лоша новина. Какво ли не ѝ мина през ума — бременна е, скъсали са я по биология, има дългове от хазарт, взема метамфетамини, излезли са ѝ генитални брадавици.
— Вече не искам да съм лекарка — заяви Дий.
Лидия изстина, сякаш сърцето ѝ спря. Лекарите имаха пари. Също и сигурност. Допълнително пенсионно осигуряване и здравна застраховка.
— Не е нужно да решаваш нищо сега.
— Да, но един вид съм го направила. — Дий прибра телефона в джоба си. Нещата наистина бяха сериозни. — Не искам да полудяваш или…
Лидия започна да полудява. Овчарка, фермерка, актриса, екзотична танцьорка.
— Мисля, че искам да съм ветеринарка.
Очите на Лидия се напълниха със сълзи.
— Господий боже — измърмори дъщеря ѝ.
Лидия се извърна към страничния прозорец. Бореше се със сълзите през целия ден, ала този път не бе разстроена.
— Баща ми беше ветеринар. Аз също имах желание, но… — Млъкна, защото не можеше да каже на дъщеря си, че нямаше как да получи лиценз в който и да е щат в страната, след като бе осъдена за наркотици. — Гордея се с теб, Дий. Ще станеш чудесна ветеринарка. Толкова си добра с животните.
— Благодаря. — Дъщеря ѝ я изчака да си издуха носа. — Също така, когато отида в колежа, искам да започна да използвам истинското си име.
Лидия очакваше това да се случи, но все още се чувстваше тъжна. Дий беше на прага на ново начало. Искаше и ново име заедно с него.
— На мен ми викаха Пепър20, докато сменях гимназиите.
— Пепър? — Дъщеря ѝ се засмя. — Като „Солт-ен-Пепа“?
— Де да беше. Баща ми казваше, че идва от баба ми. Когато за първи път ме взела да ме гледа, рекла: „Това дете има огън и пипер в косата си“. — Забеляза, че ще е необходимо обяснение. — Бях доста буйно дете.