— Еха, наистина си се променила много.
Лидия я сръга в ребрата.
— Джулия беше тази, която започна да ме нарича Пепър.
— Сестра ти? — Главата на Дий се прибра във врата ѝ като на костенурка. Гласът ѝ беше колеблив.
— Няма проблем да говориш за нея. — Лидия се насили да се усмихне, защото винаги ѝ беше трудно да подхване темата за Джулия. — Има ли нещо, което желаеш да знаеш?
Очевидно Дий искаше да знае повече, отколкото майка ѝ можеше да ѝ каже, но все пак попита:
— Мислиш ли, че някога ще я намериш?
— Не знам, миличка. Мина много време оттогава. — Постави ръка на главата си. — В ония години нямаше ДНК, двайсет и четири часа новини или интернет. Едно от нещата, които така и не откриха, беше пейджърът ѝ.
— Какво е пейджър?
— Устройство за съобщения, но можеш да изпратиш само кратък текст.
— Това ми звучи глупаво.
— Е… — Може би действително звучеше глупаво за някой, който държеше в ръката си малък компютър с достъп до знанията на целия свят. — Приличаш на нея, знаеш ли?
— Джулия е била красива — каза с нотка на съмнение Дий. — Наистина е била много красива.
— Ти също си много красива, миличка.
— Както и да е. — Момичето извади телефона си, което показваше, че разговорът е приключил. И пак потъна в онази поза (автомобилната).
Лидия наблюдаваше чистачките, които храбро се бореха с дъжда. Отново плачеше, ала това не бяха унизителните, сподавени хлипове, тормозили я цяла сутрин. Първо Пол Скот, а сега и Джулия. Явно днес беше ден, в който да ѝ се стоварят всички стари спомени. Макар че несъмнено сестра ѝ никога не беше напускала напълно ума ѝ.
Преди двайсет и четири години Джулия Каръл бе деветнайсетгодишна първокурсничка в Джорджийския университет. Учеше журналистика, понеже през 1991-ва все още съществуваше такова нещо като журналистическа кариера. Беше отишла в някакъв бар с група приятели. Никой не помнеше определен мъж да е проявил по-специално внимание към нея, но трябва да е имало поне един, защото онази нощ беше последната, в която някой бе видял Джулия Каръл.
Последната. Така и не откриха тялото ѝ.
Затова Лидия отгледа дете, което умееше да сменя спукана гума за три минути и което знаеше, че никога не бива да позволяваш на похитител да те отведе някъде. Уверила се бе от първа ръка какво би могло да се случи на момиче, възпитано да мисли, че най-лошото, с което може да се сблъска, е да остане без кавалер за бала.
— Мамо, пропусна завоя.
Лидия скочи върху спирачките. Провери в огледалата и подкара на заден ход. Една кола я заобиколи и наду клаксона.
Палците на Дий се движеха бързо по екрана на телефона ѝ.
— Ще се утрепеш в някоя катастрофа и аз ще остана сираче.
Лидия можеше да вини само себе си за тази хипербола.
Тя мина покрай училището и спря на паркинга отзад. За разлика от спортния комплекс на „Уестърли“, „Валхала“, който се намираше в сградата на учебното заведение, салонът зад гимназия „Букър Т. Уошингтън“ в центъра на Атланта представляваше тухлена постройка от 20-те години на миналия век, която наподобяваше Трайенгъл Шъртуейст Фактъри.
Лидия огледа паркинга, това правеше всеки път, преди да отключи вратите.
— Бела ще ме докара до нас. — Дий грабна сака от задната седалка. — Ще се видим довечера.
— Трябва да дойда с теб.
Дъщеря ѝ се ужаси.
— Мамо, каза, че…
— Налага се да отида до тоалетната.
Дий слезе от колата.
— Постоянно пикаеш.
— Благодаря ти за забележката. — При трийсет и двата часа родилни мъки и предстоящата менопауза, Лидия беше истинска щастливка, че пикочният ѝ мехур не висеше до коленете ѝ като вимето на крава.
Обърна се да си вземе дамската чанта от задната седалка. Изчака, за да се увери, че Дий ще влезе в сградата. Чу звук от отварянето на шофьорската врата. Инстинктивно се завъртя със стиснати юмруци и изпищя:
— Не!
— Лидия! — Пенелопи Уорд сложи ръце на главата си, за да се предпази. — Аз съм!
Лидия се зачуди дали е прекалено късно да я удари.
— Господи, не исках да те изплаша — каза Пенелопи.
— Добре съм — излъга Лидия. Сърцето ѝ бе слязло при пикочния ѝ мехур. — Тъкмо оставих Дий. Не мога да говоря сега. Трябва да отивам на погребение.
— О, не. Чие?
Лидия не беше обмислила нещата чак дотам.
— Приятелка. Стара учителка. Госпожица Клавел. — Действително приказваше прекалено много. — Това е всичко. Няма друго.
— Добре, ще съм бърза, само няколко думи. — Пенелопи се бе опряла на отворената врата. — Помниш ли, че ти казах за Международния фестивал?
Лидия включи на задна.
— Просто ми пиши каква рецепта искаш и аз…