Лидия предположи, че надгробната му плоча все още се изработва. Нещо огромно и крещящо, направено от най-скъпия мрамор, във фалическа форма, защото това, че си мъртъв, не означава, че преставаш да бъдеш кур.
Докато двамата с Рик гледаха телевизия миналата вечер, тя се беше отнесла. Видя се как стои на гроба на Пол. Не очакваше да вали, представяше си, че грее слънце, а на рамото ѝ бяха кацнали пойни птички. Също така не бе допускала, че прясно изровената джорджийска пръст ще бъде покрита с изкуствена трева. Това бе характерно за детска площадка или за балкон на евтин мотел. Пол щеше да побеснее, ако я видеше, затова усмивката не можеше да слезе от лицето ѝ.
— Добре — каза си Лидия, не беше дошла тук да се усмихва. Пое дълбоко въздух и бавно го изпусна. Притисна ръка към гърдите си, за да успокои сърдечния си ритъм, след което започна да говори:
— Сгреши — обърна се към Пол, защото беше педантичен задник, който смяташе, че е прав за всичко. — Според теб отдавна да съм умряла в някоя канавка. Каза, че съм безполезна. Каза, че никой няма да ми повярва, тъй като нищо не струвам.
Лидия погледна към мрачното небе. Тежки капки дъжд трополяха безспир върху чадъра ѝ.
— Дълги години ти вярвах, че наистина е така, понеже мислех, че съм направила нещо грешно.
Мислех, повтори тихо, тъй като знаеше, че никой не можеше да я накаже толкова жестоко, колкото самата тя се бе наказала.
— Не излъгах. Не си го съчиних. Но смятах, че си го сторил, защото аз съм си го изпросила. Смятах, че съм изпратила погрешните сигнали. Смятах, че си ме нападнал, мислейки, че съм го искала. — Лидия избърса сълзите от очите си. През целия си живот бе мечтала Пол да я удостои с вниманието си. — Най-накрая осъзнах, че стореното от теб не е по моя вина. Ти беше един студен психар шибаняк, който намери перфектния начин да ме отдели от семейството ми. — Изтри носа си с опакото на ръката. — Знаеш ли какво? Да ти го начукам, Пол. Да го начукам на теб и на тъпата ти Миата, и на шибаната ти магистърска степен, и на кървавите пари от катастрофата на родителите ти, и виж кой стои тук сега, задник такъв. Виж кой беше изкормен в някаква уличка като прасе и кой танцува на шибания ти гроб!
Беше останала без дъх от желанието да си излее всичко. Сърцето ѝ блъскаше лудо в гърдите. Чувстваше се празна, но не заради изблика си. Трябваше да има още нещо. Дълги години си мечтаеше да се изправи срещу Пол, да го повали, да го удря с юмруци, да го рита с крака или да го наръга с ръждясал нож. Думите не бяха достатъчни. Трябваше да направи нещо повече, не само да крещи на гроба му. Огледа се наоколо, една идея я осени като мълния. Дъждът се сипеше толкова силно, че въздухът се бе превърнал в бяла мъгла. Земята беше подгизнала.
Лидия свали чадъра си.
Вероятно почвата можеше да поеме още малко влага.
Пикочният ѝ мехур все още беше пълен. Нищо нямаше да ѝ достави такова удоволствие, като да се изпикае на гроба на Пол. Дръпна зеления килим. Вдигна роклята си и се наведе, за да си свали бельото.
Спря се, защото осъзна, че не е сама.
Първо забеляза обувките. Черни „Лубутен“, които струваха приблизително пет хиляди долара. Чорапогащник, макар че кой, по дяволите, сега носеше чорапогащник? Черна рокля, навярно „Армани“ или „Готие“, за най-малко шест хилядарки. На изящните пръсти на жената нямаше никакви пръстени, нито изискани гривни на тънките момичешки китки. Раменете ѝ бяха наперени, а стойката ѝ изправена, като да бе глътнала бастун, което подсказа на Лидия, че съветите на Хелън бяха последвани поне от едната ѝ дъщеря.
— Е… — Клеър скръсти ръце. — Това е конфузно.
— Определено е. — Лидия не беше виждала малката си сестра от осемнайсет години, въпреки че и в най-смелите си представи не бе очаквала Клеър да се превърне в Майка.
— Ето. — Сестра ѝ отвори своята „Прада“ за две хиляди долара и извади няколко мокри кърпички. Хвърли ги право към нея.
Нямаше как по-грациозно да го стори. Бельото на Лидия беше смъкнато до коленете.
— Би ли се обърнала?
— Разбира се. Къде се дянаха обноските ми? — Клеър се обърна. Черната рокля беше специално ушита за перфектната ѝ фигура. Раменете ѝ изпъкваха като шлифовани кристали. Ръцете ѝ бяха две симетрични тънки клонки. Вероятно всяка сутрин бягаше с инструктора си, следобед играеше тенис, а след това се къпеше в розова вода, издоена от вълшебен еднорог, преди съпругът ѝ да се върне у дома вечерта.
Не че Пол Скот някога щеше да се прибере отново.
Лидия вдигна бельото си, изправяйки се. Издуха си носа в една от кърпичките и я хвърли на гроба. Срита изкуствената трева на мястото ѝ, както котка пясък в котешка тоалетна.