Докато двамата с Пол бяха студенти, винаги съставяха списъци, когато не можеха да решат как да постъпят. Той вземаше линия и разделяше листа на две. От едната страна написваха причините да направят, да купят или да опитат нещо, а от другата — причините да не го сторят.
Клеър се изправи. Хвърли ракетата върху капака на поршето. Пол държеше тетрадка и химикал на работната си маса. Прокара линия през средата на един празен лист. Съпруга ѝ щеше да го избие студена пот, ако видеше тази линия. Тя се виеше наляво към дъното. Химикалът се беше плъзнал и бе набръчкал ръба на листа.
Клеър зачука с върха му по бюрото. Вторачи се в двете празни колони. Тук нямаше да пише „За“ и „Против“. Списъкът щеше да е с въпроси и отговори.
Първият въпрос: Наистина ли Пол бе свалил този филм? Трябваше да предположи, че отговорът е положителен. Случайно изтеглените файлове с вируси и спайуеър бяха неин патент. Мъжът ѝ беше прекалено предпазлив, за да стори нещо подобно. Ако по някаква случайност бе свалил филма по погрешка, щеше да го изтрие, а не да го запази в папка „Работа“. Пък и би казал на Клеър, понеже връзката им беше такава.
Или поне тя смяташе, че имат такъв тип връзка.
Написа „Случайно?“ в едната колона и „Не“ в другата.
Започна да почуква с химикала отново. Възможно ли беше да е свалил филма, защото го смяташе за садомазохистичен, а впоследствие да е установил, че е нещо повече от това?
Клеър поклати глава. Пол беше толкова стриктен във всичко, че напъхваше тениската в боксерките, преди да си легне вечер. Ако седмица по-рано някой ѝ бе казал, че съпругът ѝ е садомазохист, след като спреше да се смее гръмко, щеше да предположи, че той е покорната страна. Не че беше пасивен в сексуалния им живот. Тя бе тази, която предпочиташе просто да си лежи. Но сексуалните фантазии бяха проекции на противоположностите. Пол контролираше всичко през цялото време, така че във въображението си щеше да позволи друг да поеме контрола. Клеър определено имаше блянове да бъде завързана и изнасилена от непознат, ала на студената дневна светлина подобно нещо ѝ звучеше ужасяващо.
Освен това преди няколко години, когато му прочете пасажи от „Петдесет нюанса сиво“, двамата се кикотиха като тийнейджъри.
— Най-голямата фантазия в тази книга е — каза ѝ, — че накрая той се променя заради нея.
Клеър никога не се бе смятала за експерт по мъжкото поведение, но Пол имаше право, и то не само относно мъжете. Хората не променят същността си. Ценностите им си остават същите. Държанието им. Възгледите за света и политическите им убеждения. Човек просто трябва да отиде на среща на класа си, за да се увери в истинността на тази теория.
В тоя ред на мисли нямаше никаква логика мъжът, който бе плакал, когато се наложи да умъртвят котката им, който отказваше да гледа филми на ужасите, който се шегуваше, че Клеър следва да разчита само на себе си, ако убиец с брадва влезе в къщата им, да е същият, който изпитваше сексуално удоволствие от гледането на противни, неописуеми актове.
Тя сведе очи към тетрадката. Написа: „Още файлове?“. Тази беше мрачната мисъл, която се спотайваше в главата ѝ. Файлът бе обозначен с поредица от цифри. Всички файлове в папка „Работа“ бяха номерирани по подобен начин. Дали Пол бе изтеглил и други отвратителни филми? Така ли прекарваше времето си, когато ѝ казваше, че ще остане до късно в кабинета, за да работи?
Клеър не беше наивна. Знаеше, че мъжете гледат порнография. Нямаше нищо против софт секса по кабелната. Сексуалният им живот бе сравнително еднообразен. Опитваха различни пози или техни варианти, но след осемнайсет години знаеха кое работи и се придържаха към установените стандарти. Вероятно поради тази причина прие офертата на Адам Куин на коледното парти на компанията миналата година.
Тя обичаше съпруга си, ала понякога ѝ се искаше малко разнообразие.
Дали и при него беше така? Никога не бе допускала, че може да не му е достатъчна. Пол я обожаваше. Той беше този, който държеше ръката ѝ в колата. Сядаше до нея на вечерите, прегръщаше я в киното и я наблюдаваше, докато се разхождаше на партитата. Дори в леглото никога не свършваше преди нея. Рядко я караше да използва устата си в сексуалната им игра и не се сърдеше, ако тя не желаеше да го прави. Някога, когато все още имаше приятели, те я подкачаха за отдадеността на Пол.
Показност ли бе всичко? Нима през всичките привидно щастливи години на техния брак съпругът ѝ беше копнял за нещо повече? Дали бе намерил това „нещо повече“ в отвратителното съдържание на онзи филм?
Клеър написа още един въпрос: „Истинен ли е?“.
Продукцията беше аматьорска, ала имаше голяма вероятност да е търсен подобен ефект. Компютрите бяха способни на невероятни неща. Щом можеха да накарат Майкъл Джексън да танцува на сцената, значи биха могли да направят едно фалшиво убийство да изглежда истинско.