— Магия.
— По-скоро много скъп адвокат.
Съпругът ѝ се ухили.
— По-евтино ни излезе от онази гривна на „Картие“, която си беше харесала.
— Не и ако добавиш обеците. — Не биваше да се шегуват с това, но алтернативата беше да говорят сериозно по темата. — Странно е. Знам, че мониторинговата гривна вече не е там, а все още я усещам.
— Теорията за откриване на сигнала2. — Пол отново си взе сламката. — Възприятията ти са свикнали с допира на монитора. Много често хората изпитват подобно нещо с телефоните си. Усещат ги да вибрират дори когато не го правят.
Ето какво получаваш, като се омъжиш за зубър.
Пол се обърна към телевизора.
— Мислиш ли, че ще я открият?
Клеър не отговори. Погледна към питието в ръката на съпруга си. Така и не беше свикнала с вкуса на уискито, но след като ѝ заявиха, че не трябва да пие, ѝ идеше да се отдаде на едноседмичен запой.
Този следобед, в отчаяна нужда да каже нещо, тя обяви пред назначената ѝ от съда психиатърка, че съвсем не обича някой да ѝ нарежда какво да прави.
— Кой, по дяволите, обича? — беше отвърнала леко недоверчиво едрата жена. Клеър бе усетила как бузите ѝ се зачервяват, ала знаеше, че не бива да разкрива истинските си чувства, тъй като тъкмо поради това ѝ бяха натресли тази терапия. Нямаше да достави удоволствие на психиатърката си, като ѝ позволи да постигне напредък.
Освен това Клеър си бе направила някои заключения още в момента, в който белезниците щракнаха около китките ѝ.
— Идиотка — беше си измърморила под носа, докато полицайката я водеше към патрулката.
— Това ще влезе в доклада ми — бързо я бе уведомила жената.
В този ден всички бяха жени, полицайки с различни размери и форми, с дебели кожени колани около тънките си талии, на които висяха всякакви смъртоносни устройства. Клеър смяташе, че нещата щяха да се развият доста по-добре, ако поне един от присъстващите беше мъж, ала, за съжаление, такъв нямаше. Ето докъде я бе докарал феминизмът: беше се озовала заключена в спарена патрулна кола, а полата на тенис екипа ѝ се бе вдигнала нагоре по бедрата.
В затвора огромна жена с брадавица между рошавите вежди, която по външен вид напомняше на Клеър за миризлива буболечка, ѝ отне венчалната халка, часовника и връзките на обувките. От брадавицата не растяха косъмчета и на задържаната ѝ се прииска да попита полицайката защо си прави труда да я оскубва, след като не пипва веждите си, но нямаше тази възможност, понеже друга жена, висока и мършава като богомолка, я отведе в друго помещение.
Снемането на отпечатъците въобще не беше като по телевизията. Вместо в мастило Клеър трябваше да притисне пръстите си в мръсна стъклена повърхност, от която те да се запишат в компютър. Явно отпечатъците ѝ не бяха добре изразени, защото бяха необходими няколко опита, за да бъдат свалени.
— Хубаво, че не ограбих банка — подхвърли тя, след което добави едно „ха-ха“, да подчертае хумора си.
— Натиснете равномерно — нареди Богомолката, звукът приличаше на късането на крилата на муха.
Снимаха Клеър на бял фон, върху който беше разграфена линия в инчове. Зачуди се на глас защо не се налага да държи табелка с името и затворническия си номер.
— Ползваме шаблон на фотошоп — изрече отегчено Богомолката, което подсказваше, че въпросът не е нов за нея.
Това беше единствената снимка на Клеър, за която никой не ѝ беше казал да се усмихне.
Накрая трета полицайка — със своя патешки нос тази не се вписваше в досегашната тенденция — отведе задържаната до килията, където, изненадващо, тя не бе единствената в тенис екип.
— За какво си вътре? — попита другата тенисистка. Изглеждаше корава мадама, леко надрусана, която в момента на ареста явно си беше играла с различен тип топки.
— Убийство — отвърна така Клеър, защото вече бе решила, че няма да приема всичко това на сериозно.
— Хей. — Пол беше изпил уискито си и махаше на бармана да му сипе ново. — За какво си мислиш?
Съпругата му изпусна дълга въздишка.
— Мисля си, че вероятно денят ти е бил по-лош от моя, щом си поръчваш второ питие. — Пол не пиеше често. По това си приличаха с него. Никой от двамата не обичаше да губи контрол и затова затворът беше истински ад, ха-ха.
— Всичко наред ли е? — попита Клеър.
— Сега е наред. — Мъжът ѝ я погали по гърба. — Какво каза психиатърката?
Клеър изчака барманът да се върне в ъгъла си.
— Каза, че не показвам емоциите си.
— Въобще не ми мирише на теб.
Двамата се усмихнаха един на друг. Поредният стар спор, който вече нямаше нужда да водят.
— Не обичам да ме анализират — заяви Клеър и си представи психиатърката, която свиваше артистично рамене и казваше: „Кой, по дяволите, обича?“.